С тъжно чувство Флорънс слушаше монотонното тракане на часовника, който отмерваше малкото минути, които й оставаха. С лице заровено в ръцете си, тя се наведе над малката маса до канапето, на което лежеше, и се отдаде на меланхоличните си мисли. Никакви приятели нямаше около нея, защото Флорънс никога не ги беше създала. Самотна беше нейната младост, самотни бяха и нейните последни часове.
Докато тя седеше така и мислеше, се чу трополенето на колела откъм улицата. Стаята леко се разтресе и шумът престана.
Колата спря до вратата.
Флорънс повдигна очи и си помисли: „Не, не, това не може да бъде“. Въпреки това, отпадналите й и увехнали бузи леко порозовяха, гърдите й се повдигнаха.
Последва затишие, което изглеждаше безкрайно, тя се обърна с дълбока въздишка.
В това време прислужницата влезе с многозначителен и слисан поглед.
— Извинете, госпожице… но…
— Но какво?
— Господин Малтрейвърс е дошъл и пита за вас. Господин Въртън е изпратил да ме повикат и аз казах, че госпожицата е много зле, за да може да види когото и да е, но господин Малтрейвърс не иска да му се отказва и чака сега в кабинета на лорда, като настоя да дойда при вас и да ви съобщя за неговото идване.
Гласът на госпожа Шинфилд не беше особено мек, но на Флорънс се струваше, че никога не е чувала по-хубаво красноречие. Младост, любов, красота, отново се появиха в очите й изведнъж, осветлявайки лицето й и изпълвайки тялото й с измамлива сила.
— Добре — каза тя, — нека дойде господин Малтрейвърс.
— Да дойде тук, госпожице? Боже! — нека оправя косите ви, вие сте наистина в много небрежно положение.
— Добре е, както си е, Шинфилд. Той ще извини всичко. Отивай.
Госпожа Шинфилд повдигна рамене и излезе.
След няколко минути се чуха стъпки по стълбата и вратата изскърца.
Малтрейвърс и Флорънс бяха отново сами.
Той стоеше неподвижен на прага. Тя се беше повдигнала неволно така че бяха един срещу друг. О, небеса! Пред Малтрейвърс стоеше призрак. Това лице, някога тъй красиво закръглено, сега беше изпито и бледо. Беше изчезнал величествения и пълен с блясък поглед, от който всичкия живот на гения, всичката гордост на женствеността беше светила.
Той стоеше ужасен и обезумял.
Най-после глухо изръмжаване излезе от устата му. Той се втурна напред, спусна се на колене до нея, и хващайки двете й ръце, захълца високо, обсипвайки ги с целувки. Всичкото могъщество на силната му натура беше разрушено и сега чувствата му, отдавна намиращи се в затишие, неподатливи на контрол, представляваха нещо ужасно за гледане.
— Недей… недей… да плачеш така — измърмори Флорънс, уплашена от неговата буйност, — аз съм болна, но грешката е моя… Ърнест, мой най-добър, най-нежен и едничък, как съм могла да бъда толкова безумна!… И ти ми прощаваш? Аз пак съм твоя, за малко пак съм твоя! Не, недей да скърбиш, когато съм тъй блажена!