Докато говореше, сълзите й падаха върху наведената му глава и върху ръцете му, които продължаваха още да стискат нейните.
Малтрейвърс погледна диво към лицето й и потрепери, когато я видя да се опитва да се усмихне. Той стана внезапно, хвърли се върху един стол и покри лицето си с ръце. С голямо усилие се мъчеше да се обладае. И само повдигането на гърдите му и тежкото дишане издаваха бурната борба в него.
Флорънс го загледа с горчиво и почти егоистично разкаяние, и каза:
— И този е бил човекът, който ми е изглеждал тъй устойчив към по-нежните чувства, това е било сърцето, което съм потъпкала, това е бил мъжът, в който не съм имала вяра!
Тя се приближи до него, трепереща и със слаби стъпки. Постави ръката си на рамото му, след това, обладана от любов, прехвърли ръцете си около него.
— Такава е нашата съдба… такава е моята съдба — каза Малтрейвърс най-после, събуждайки се като че ли от кошмарен сън и с глух, но спокоен глас добави: — Ние сме играчки на съдбата и тя ни е смачкала. Това е ужасно положение — да се прекара този човешки живот! Какво представляват мъдростта, добродетелта, верността към хората, вярата в Бога и всичко, което правим за нас с желание да достигнем една по-висша сфера, когато сме играчки на най-малката случайност, жертви на най-дребно мошеничество. И самото ни съществуване, почти самите ни чувства зависят от милостта на всеки предател, на всеки глупак!
Имаше нещо в гласа на Ърнест, както и в размишленията му, което изглеждаше тъй неестествено спокойно и дълбоко, щото създаде у Флорънс един много по-голям страх от този, който беше причинен от предишното му буйство. Той стана и мърморейки на себе си, тръгна насам–нататък, като че ли не чувстваше присъствието й, и наистина беше така. Най-после той се спря и я фиксира с поглед. С шепнещ и пронизващ тон каза:
— Сега името на нашия злосторник?
— Не, Ърнест, не, никога, освен ако обещаеш, че ще изоставиш намерението си, което чета в очите ти. Той се изповяда, разкая се, аз му простих и ти трябва да направиш същото!
— Името му? — повтори Малтрейвърс и лицето му, което досега беше много зачервено, стана изведнъж необикновено бледо.
— Прости му! Обещай ми!
— Името му, питам… името му! — и Малтрейвърс удари по пода с крак от ярост.
— Това добродушно ли е?… Ти ме ужасяваш… Ти ще ме убиеш! — едва издума Флорънс и потъна в канапето изтощена. Нервите й, сега тъй слаби, напълно се разстроиха от неговата буйност и тя започна да кърши ръцете си и заплака жално.
— Ти не искаш да ми кажеш името му? — каза Малтрейвърс, все така с висок, непроменен тон. — Нека бъде така. Няма да питам повече. Мога да открия сам. Бог, който наказва, ще го открие.
При тази мисъл той се успокои малко и тъй като Флорънс продължаваше да плаче, седна край нея и започна да я гали, да я успокоява и утешава, Флорънс скоро се успокои. И тогава, докато над главите им яростният скелет държеше погребалния си саван, те отново размениха клетви, и с чувства, по-силни отколкото преди, заговориха за любов.
IV
С тежки стъпки Малтрейвърс изкачи стълбите на самотната си къща и тъжно, с едва сдържан гняв, потъна в първото кресло, което му предложи почивка.
Беше извънредно студено. По време на дългата му среща с Флорънс неговата прислужница беше отишла в Саймър Плейс, да направи някои покупки, необходими за господаря. Спалнята изглеждаше много разхвърляна, пердетата бяха спуснати, килимите бяха разместени, дори огънят не искаше да гори добре, блестеше мрачно и капризно. На масата лежаха парламентарни книжа, законопроекти, подарени книги от млади автори и разни други доказателства на вечната работа на тази безспирна машина, светът. Но всичко това не правеше впечатление на Малтрейвърс, зимният студ не изстудяваше болните му нерви.
Прислужницата му, която го обичаше, както всички други, които познаваха добре Малтрейвърс, се беше върнала от пазаруването и сега шеташе внимателно из стаята и усилваше слабия огън.
Малтрейвърс се намираше, ако може така да се каже, в един умствен застой. Неговите чувства го бяха напълно изтощили. Той чувстваше това стъписване, което обикновено идва след някой голям ужас. Най-после той беше сам и това полусъзнателно възстанови чувствата му.
Известно е, че когато някое голямо нещастие ни сполети, присъствието на когото и да е друг застава между паметта и сърцето. Премахнете натрапника и повдигнатият чук пада изведнъж пак върху наковалнята.
Той стана щом вратата се затвори след прислужницата му. Изправи се със сепване, махна шапката от главата си и започна да се разхожда из стаята.