— Ти си дошъл тук не толкова, за да изповядаш най-грозното престъпление, в което човек може да бъде обвинен, колкото да наблюдаваш моите терзания и ме насърчаваш в отмъщението ми за нанесените ми вреди. Отивай си, човече, отивай си, засега си в безопасност. Докато тя е жива, животът ми не е мой, за да го рискувам. Ако тя оздравее, аз мога да те съжаля и да ти простя. Последствията от това престъпление спрямо тази благородна и страдаща жена могат да превърнат презрението в трагедия и да направят от твоя живот едно достойно и необходимо жертвоприношение. То няма да бъде жертвоприношение на отмъщението, а на справедливостта: живот за живот, жертва за жертва! Такъв е старият и може би справедлив закон.
— Недей да продължаваш с проклетата си студенина да си мислиш, че ще разполагаш с мен така, както искаш, и ще направиш надменен избор дали да нападнеш или не. Не, недей! — Цезарини удари с крак по пода. — Не! Далеч съм от мисълта да търся въздържане от твоите ръце. Смея се над теб и не се плаша! Ти си мислиш, че съм навредил на Флорънс, но аз от своя страна считам, че вредата е дошла от самия теб. Ако не беше ти, тя можеше да ме обича, можеше да бъде моя. Но нека това да е минало. Ако не беше ти, поне със сигурност нямаше да оцапам душата си с каквото и да е долно престъпление, нито да докарам най-красивото от човешките същества до гроба. Ако тя умре, убийството може да е от мен, но причината си ти — дяволът, който си изкушил в името на престъплението. Аз упорствам и плюя на теб; в мен не е останала никаква милост; вените ми са огън, сърцето ми жадува за кръв. Ти… ти… имаш още привилегията да я виждаш, да я благославяш, да се грижиш за нея. А аз… аз, който съм я обичал толкова много, който бих целунал земята, по която тя е вървяла, аз… добре, добре, няма значение… аз те мразя, оскърбявам те, наричам те злодей и страхливец. Хвърлям се в законите на честта и настоявам за този конфликт, който ти отлагаш или отказваш!
— Отивай си, отивай си у дома, падни на колене и се моли на Бога за прошка. Дай си отчет за ужасите, които си сторил — каза Ърнест. — Не роптай за дните, които имаш още, за да можеш да измиеш черното петно от душата си. Защото докато говоря, аз много добре предвиждам, че нейните дни са преброени, а с нишката на нейния живот е свързан и твоя.
Дванайсет часа след последния й миг, ние ще се срещнем но сега съм като лед и камък. Ти не можеш да ме помръднеш. Краят на нейния живот няма да бъде помрачен от гледката на кръв, от мисълта за жертвата, която той изисква. Отиди си, или прислугата ми ще те изхвърли от вратата. Твоите гърди са твърде низостни, за да дишат един и същи въздух с честни хора. Отивай си, казвам ти… Отивай си!
Въпреки че нито един мускул не трепваше по гордото лице на Малтрейвърс, въпреки че никакво намръщване не помрачаваше величественото му чело, въпреки че никакъв огън не излизаше от смелите и пълни с презрение очи, имаше царствена осанка в неговия вид, в протегнатата ръка, от гордата глава. Имаше една сила в силния и строг глас, които ужасиха и почти задушиха нещастното същество, собствените страсти на което го бяха изтощили. Цезарини се опита да отвърне с презрение на презрението, но устните му потрепериха, гласът му замря в глухи мърморения. Малтрейвърс наблюдаваше с все по-съкрушително и по-силно презрение. Засрамен и разгневен, италианецът се бореше със себе си напразно. Студените очи, които бяха заковали погледа в него, действаха като магия, против която демонът, който беше в него, не можеше да се бунтува и да се противопостави. Механично той се придвижи до вратата, обърна се и закани със стиснати юмруци на Малтрейвърс, сетне с маниакален смях избяга от апартамента.
V
Нито един ден не мина Малтрейвърс да не бъде край Флорънс. Идваше рано, отиваше си късно. Отново прие предишната си роля на добре възпитан любовник, без да размени нито дума с лорд Саксингъм. Тази работа беше оставена на Флорънс. Тя без съмнение я изпълняваше добре, защото лордът изглеждаше доволен, въпреки че беше сериозен и почти за първи път в живота си натъжен. Малтрейвърс никога не се връщаше към причината за техния нещастен раздор. От тази нощ нататък той не издаваше своите агонизиращи и мъчителни чувства, никога не показваше открито, че се обвинява. Не оплакваше със суетни отчаяния тяхната наближаваща раздяла. Колкото и много да му струваше, той стоически и с могъща сила се самоконтролираше. Имаше само една цел, едно желание, една надежда — да отърве последните часове на Флорънс Лейсълс от всякаква болка, да осветли и улесни преминаването й по тържествения мост от живота към смъртта. Мислите му, присъствието на духа му, грижите му, нежността му, не го напуснаха нито за момент. Те надвишаваха способностите на човека и навлизаха във всички хубави и неописуеми дребни неща, които жената приема върху себе си „в мъки и в тъги“. Сякаш се беше предал само на едно задължение и в него се чувстваше по-задължен от самата обич. Като че ли беше решил да направи така, че Флорънс да не чувства, че няма майка.