Как го обичаше Флорънс! Колко много по-хубава, признателна и силна беше тази любов, отколкото любовта в буйния и романтичен огън на първоначалната им връзка. Нейният характер, както обикновено се случва при продължителна болест, ставаше толкова по-нежен и смекчен, колкото повече се приближаваха сенките около нея. Обичаше да го кара да й чете и й говори. И нейните предишни хубави поетични мисли сега клоняха към религиозност, която действително е поезия със силни крила… Има един свят зад гроба, има живот отвъд смъртта — там те пак щяха да бъдат съединени. И Малтрейвърс, който тържествено и силно вярваше в Голямата Надежда, не пренебрегваше най-чистите и най-възвишените от всички извори на утешението.
Често в тази тиха стая, в тази блестяща къща, която се оказваше сцена на най-различни суетни и светски проекти, на флиртове и банкети, на политически срещи, министерски обеди, тези две личности, положението на които един към друг се беше тъй ненадейно и тъй странно променило, разговаряха по въпроси смели и божествени, които съчетават в една хармония небето и земята.
— Колко съм щастлива — каза един ден Флорънс. — Как издигат и ободряват твоите думи! Въпреки това никога не съм помислила да те запитам за твоята вяра по тези въпроси. В тъгата или болестта ние научаваме, че вярата е дадена като един утешител на човека — вярата, която е надежда в едно свято име — надежда, която не познава нито измама, ни смърт. А как разумно говориш за философията на вярата е действително телескопът, който направлява погледът към звездите. И над теб, Ърнест, любими мой, разбран познат от мен най-после, на теб оставям, след като си отида този приятел. Самият разбираш това, на което ме учиш, когато погледнеш не само към небето, а към цялото пространство, към всички безгранични творения, знай, че аз съм там! Защото домът на душата е там, докъдето се простират неограниченото присъствие на Бога. И какви безбройни различни съществувания, какви пътища, какви активни славни дела в други светове може да са запазени за нас, може би за да ги познаем и споделяме заедно и се изкачваме след век по-високо по стълбата на съществуванието. Защото сигурно на небето няма спиране. Там няма да лежим в непроменливо спокойствие. Движението и прогресът ще останат. Ще има усилия и задължения за нас там, горе както е имало тук, долу.
Тази теория, която Малтрейвърс споделяше, изразяваше характера на Флорънс, пътя на нейния живот, активността на мислите й, стремежите и амбициите й. Тя обръщаше погледа си не толкова към спокойствието и почивката в гроба, колкото към светлината и славата на едно прогресивно съществуване.
Както бяха седнали, и Ърнест говореше тихо и спокойно вътрешно тръпнещ от чувствата, които се мъчеше да въздържи, и с разговора си ту успокояваше, ту вълнуваше силно мислите на Флорънс, на вратата се съобщи за идването на лорд Варгрейв. И Лъмли Ферърс, отскоро наследник на титлата, влезе в стаята. За пръв път Флорънс го виждаше след смъртта на чичо му. За пръв път Малтрейвърс го срещаше от онази вечер, която беше тъй фатална за Флорънс. И двамата се сепнаха. Малтрейвърс стана и отиде до прозореца. Лорд Варгрейв взе ръката на братовчедка си и я притисна до устните си мълчаливо. Очите му изразяваха мисли, които сякаш за пръв път изглеждаха чисти.
— Виждаш, Лъмли, аз съм се примирила — каза Флорънс с приятна усмивка. — Примирила съм се и се чувствам щастлива.
Лъмли погледна към Малтрейвърс и срещна студени, изпитателни и проницателни очи, от които потрепери леко объркан, но само след миг се съвзе.
— Радвам се, братовчедке — каза лордът усърдно, — да видя Малтрейвърс пак тук. Нека сега се надяваме за най-доброто.
Малтрейвърс отиде замислено към Лъмли и каза с многозначителен тон:
— Ще ми подадеш ли и сега ръка?
— С много по-голямо удоволствие, отколкото когато и да е — отвърна Лъмли и не трепна пред погледа на Ърнест.
— Доволен съм — отговори Малтрейвърс след кратко мълчание и с глас, който изразяваше нещо повече от думите му.
В някои натури има толкова много струпана великодушност, че често тя притъпява тяхната проницателност и ги прави прекалено добри. Малтрейвърс не можеше да повярва, че откровеността би могла да бъде изцяло маска. Тя можеше да е лицемерие, което той не познаваше. Той самият не би бил способен на престъпление, дори обстоятелствата да го принудят. Не план на престъпление се криеше в този момент мрачно и смъртно в сърцето му, въпреки че той имаше страсти, които в такъв решителен характер можеха да доведат до страшни, ужасни резултати, ако вятърът би ги завихрил в буря. Дори на трийсет годишна възраст не беше определено ясно дали Ърнест Малтрейвърс можеше да стане примерен или лош човек. Но той по-скоро би удушил неприятел, отколкото да стисне ръката на човека, когото е предал.