— Приятно ми е като ви виждам, приятели — каза Флорънс, гледайки ги с обич. — За теб поне, Лъмли, такова приятелство ще бъде благословено. Винаги съм те обичала много нежно, Лъмли, обичала съм те като брат, макар че характерите ни в много неща не си приличат.
Лъмли се отдръпна и извика:
— За бога, не ми говори така нежно, не мога да понасям това, да те гледам и да мисля…
— Че умирам? Добрите думи са най-добри за нас, когато нашите думи приближават към своя край. Но стига за това. Аз скърбях за загубата ти.
— Бедният ми чичо! — каза Лъмли, променяйки с удоволствие темата на разговора. — Ударът беше ненадеен. До днес бях погълнат от меланхолични задължения и не можах да дойда дори и при теб. Утешавах се обаче, като научавах в отговора на ежедневните ми запитвания, че Ърнест е идвал тук. Що се отнася до мен — прибави той със слаба усмивка, — на мен са възложени почтени задължения. Определен съм за настойник на една богата наследница и съм сгоден за едно дете.
— Какво искаш да кажеш?
— Бедният ми чичо е бил тъй много привързан към детето на съпругата си, че остави най-голямата част от състоянието си на него. Един много малък имот, даващ не повече от две хиляди лири годишен доход, премина заедно с титлата. Новата титла действително е много задължаваща. За да се постигне обаче една двойна цел, да запази за протежето си възлюбеното си перство, а също и внука си богат, той изказа едно последно желание — аз да се оженя за младата дама, на която съм назначен за настойник, когато тя стане на осемнайсет години — уви! Тогава ще бъда над четиридесетгодишен! Ако тя не се съгласи на женитба с такава разлика във възрастта, ще изгуби само тридесет, само тридесет от двестате хиляди лири, които минават върху нея, които ще минат върху мен като удовлетворение за „не“-то на младата дама. Сега знаеш всичко. На съпругата му, действително една примерна млада жена, се оставят хиляда и петстотин лири годишно и вилата. Това не е много, но тя е доволна.
Лекотата в тона на новия лорд предизвика негодувание у Малтрейвърс и той се отдръпна настрана. Но лорд Варгрейв, не желаейки разговор на тъжни теми, които винаги мразеше, се обърна към Малтрейвърс така:
— Е, драги ми Ърнест, научавам от вестниците, че ще заемеш длъжността на покойния Н. Поздравявам те.
— Аз отказах — отговори Малтрейвърс сухо.
— Боже мой!… Действително ли? Защо?
Ърнест прехапа устните си и се намръщи, но погледът му несъзнателно се отклони към Флорънс. Лъмли помисли, че е открил верния отговор на въпроса му, и замълча.
След това разговорът стана объркан и накъсан. Лъмли побърза да си отиде колкото може по-скоро, а Флорънс тази нощ се почувства много зле. На следващия ден тя не можеше да стане от леглото. Болестта, с която се бореше, беше станала много силна. Стъпките на смъртта се бяха ускорили. И лорд Саксингъм, най-после отрезвен да види печалната истина, зае място край своята дъщеря, забравил, че е министър от кабинета.
VI
Може да изглежда чудно, но Малтрейвърс никога не беше обичал Флорънс така силно, както я обичаше сега. Дали своеобразността на човешката природа прави смъртните неща по-скъпи за нас, пропорционално на тяхното изчезване от нашите надежди като птичките, чиито цветове се развиват, когато те хвръкнат с разперени крила и изчезнат в небесата. Или това беше, защото той се спираше повече върху извисеността на нейния ум, отколкото върху въплътената в нея форма на материята, и първият се разцъфтяваше толкова повече, колкото втората се разлагаше. Така или иначе той съзнаваше едно: гордата жена, която може да застане сама, без да се нуждае от облегало в сърцето на мъжа, изгубва очарованието на своя пол.
Преминаваме през тези мъчителни за описване страници на отпадане, но в този случай не можем да ги опишем със студена и безстрастна ръка. Най-после дойде време, в което лекарите можеха да определят, че след няколко дни настъпва последния час, часът на освобождението. Напоследък подигравателните и безсъдържателни ангажименти на обществения му ангажимент бяха оставени на заден план и Малтрейвърс, поне за няколко часа на ден, заемаше мястото си край леглото, в което обичаната и блестяща Флорънс Лейсълс се намираше почти постоянно. Но нейният висок и героичен дух беше с нея докрай. Докрай тя можеше да понася, да обича и се надява. Един ден, когато Малтрейвърс напускаше мястото си до нея, тя го помоли с повече тържественост, отколкото обикновено, да се завърне вечерта. Определи точно часа и въздъхна дълбоко, когато той си отиде. Малтрейвърс се спря в коридора, за да поговори с лекаря, който току–що излизаше от кабинета на лорд Саксингъм. Говориха няколко минути спокойно. След като го изслуша, Ърнест не издаде друго вълнение, освен леко потреперване на устните! „Не трябва още да плача за нея“ — измърмори той, когато излезе навън. После отиде в къщата на един господин на неговата възраст, с когото поддържаше познанство, което никога не достигаше до близко приятелство, но почиваше на взаимна почит и често пъти беше много повече готово, отколкото самото приятелство, да прави взаимни услуги.