Полковник Денвърс беше човекът, който обикновено седеше до Малтрейвърс в парламента. Те гласуваха заедно, имаха еднакви принципи, както политически, така и на честта. Те биха си дали на заем хиляди лири един на друг без полица, обикновена лихва или разписка. Когато се злоупотребеше зад гърба на единия от тях в присъствието на другия, нямаше нужда от някой разгорещен и възмутен адвокат. При все това техните вкусове и навици не бяха еднакви. Когато се срещнеха на улицата, те никога не си казваха, както биха казали на приятели, които уважаваха по-малко: — „нека да прекараме деня заедно!“ Такива видове запознанства не са необикновени между почтени хора, които имат вече собствени навици и цели, неотстъпващи дори и на приятелството. Полковник Денвърс не беше у дома си. Предполагаха, че е в клуба на улица Сейнт Джеймс. Нататък тръгна и Малтрейвърс.
Пристигайки, той научи, че Денвърс е бил в клуба преди около час и при излизане е съобщил, че ще се върне скоро.
Малтрейвърс влезе и тихо седна до една маса. Салонът беше пълен с ежедневните лентяи, но той не се смути от тълпата. Не й обърна дори внимание. Не чувстваше желание за уединение; имаше достатъчно самота в себе си. Имаше няколко известни общественици, събрани около огъня, и неколцина други второстепенни фигури от обществения живот. Те разговаряха усърдно и с въодушевление, тъй като сега беше сезонът на големите партийни борби. Странно може да изглежда, но макар че Малтрейвърс едва дочуваше всичките им разговори, те всички се извърнаха живо, но поведението и разговорите им по време на неговите размишления за бъдещите му планове послужиха да се затвърди у него отвращението от света. Те разискваха върху характера на един велик общественик, когото, макар и разгорещени от най-чисти мотиви, не бяха в състояние да разберат. Огромните им подозрения, грубата им завист, сметките за патриотизъм, всичко, което отмива боята от лицето на тази хубава проститутка — политическата амбиция — измъчваше душата му. Един господин, виждайки го да седи мълчалив и намръщен, му подаде учтиво вестника, който четеше.
— Това е второ издание. Ще видите последните френски изявления.
— Благодаря ви — каза Малтрейвърс.
Учтивият човек се сепна от лаконичния отговор. В гласа, който го изказа, имаше нещо толкова тъжно и съкрушено.
Погледът на Малтрейвърс падна механично върху колоните във вестника, където видя собственото си име. Ставаше въпрос за едно негово произведение, подготвянето на което в Темпъл Гроув му беше доставило такова удоволствие с всяка страница и мисъл, и за което се беше консултирал с Флорънс. То беше неразривно свързано с нейния образ и възвеличено от светлината на нейния гений. Беше завършено много отдавна, но издаването му се отлагаше по известни съображения досега. Малтрейвърс не знаеше нищо за това публикуване. Имаше намерение след завръщането си в града да забрани отпечатването на труда. Но мислите напоследък бяха съкрушили всичко друго в сърцето му. Беше забравил за съществуването на тази книга. И сега, с всичкия блясък на авторството си, тя беше излязла на бял свят! Сега, когато се беше превърнал в неприлична подигравка над смъртното легло — какво кощунство! Имаше ужасна несвързаност между автора и човека, живота на автора и живота на човека. Очите на видимия триумф могат да бъдат тези на най-непоносимата, макар още неоткрита и неотгатната мъка. Книгата, която ни е възхищавала при написването й, може да излезе за пръв път на бял свят точно в часа, когато всички неща под слънцето са нерадостни за нас. Тази книга беше най-любимата на Ърнест. Тя беше замислена в щастлив час на голяма амбиция. Беше създадена с това желание за истина, което в ума на гения се превръща в изкуство. Колко малко в самотните часове, откраднати от съня, беше мислил за себе си и за онзи наем на работника, наричан „слава“! Как беше сънувал, че разкрива тайни, за да станат хората подобри, по-умни и по-верни на големите цели на живота! Как беше Флорънс и само Флорънс разбрала туптенето на сърцето му във всяка страница! И сега, така се случи, че за тази книга се съобщаваше във вестника, който той четеше. Това не беше само неприятелска критика, а беше силна отрова. Всичките заклинания, които можеха да го помрачат, бяха насочени срещу него. Всичката гадна жлъч на някой долен ум беше изказана. Ако авторът знаеше за ужасния удар, който сега очакваше Малтрейвърс, би било нечовешко той да не потръпне. Но, както казахме, има ужасно различие между автора и човека. Първият винаги зависи от нашето благоволение, докато за последния не знаем нищо. В такъв един час Малтрейвърс не можеше да чувства нищо от презрението на гордите умове, нищо от гнева, който суетните чувстват при подобни убождания. Не можеше да чувства нищо друго, освен едно неопределено отвращение от света, от стремежите и целите, които е преследвал тъй дълго. Но в този момент той не чувстваше дори и това. Сънуваше, но тъй като хората обикновено си припомнят сънищата, когато се събуди, неохотно погледна към предишните си стремежи и се разочарова от нищожните награди, които беше постигнал като резултат от преследването им. За пръв път, откакто отдавна отмина първата му неопитна година на авторство, се случи пак злоупотребата с него да го наскърби. Но ако тогава това беше само за момент, сега чашата се препълни и капките преляха. Голямата опорна стена от миналия му живот беше рухнала и изглежда сега всичко друго след нея се разтрошаваше.