Най-после полковник Денвърс влезе. Малтрейвърс го дръпна настрана и изведе от клуба.
— Денвърс — каза Ърнест, — времето, за което ти говорих, че ще имам нужда от твоите услуги, наближава. Нека се видим, ако е възможно, довечера.
— Непременно… Ще бъда в камарата до единайсет часа. След това ще ме намериш у дома.
— Благодаря ти.
— Не може ли тази работа да бъде уредена приятелски?
— Не. Тя е на живот и смърт.
— Все пак, имай предвид, че сега светът е станал твърде просветен за такива сражения. Гибелта на аристократично възвишената интелигенция е сигурна. Идват ужасни времена. Чисто комерчески.
— Има случаи, в които човешката природа и дълбоките й грешки са винаги по-силни от света и неговата философия. Дуелите и войните принадлежат на един и същ принцип: и двете са грешни, основават се на нестабилна почва и претекстите им са бедни. Но не е грешно за един войник да защитава отечеството си от нападение, нито за човека с човешко сърце да защитава истината и честта с живота си. Позволено ми е да убия разбойника, който ме напада за пари. Трябва ли разбойника, който откъсва от мен съкровища, които никога не могат да бъдат заменени, да ходи свободно? Това са неустойчивостите на псевдоетиката.
— Древните хора — каза усмихвайки се Денвърс — са били също тъй страстни като нас, но не са си служили с дуели, скъпи ми аристократе.
— Да, защото са прибягвали до убийството! Може би — прибави Малтрейвърс, мрачно намръщен, — са вземали по-разумния, ако не по-благородния път на правосъдие. В революциите всичките закони стават невалидни. А бурните събития и силните поврати и загуби в живота са като революции за личностите. Достатъчно за това. Нямам време да се аргументирам, както правят учените. Когато се срещнем пак, ти ще разбереш всичко и ще съдиш като мен. Довиждане!
— Какво, отиваш ли си вече? Малтрейвърс, изглеждаш ми зле. Ръката ти гори, трябва да размислиш!
Малтрейвърс се усмихна, но усмивката му не приличаше на обичайната му до този миг. Поклати глава и си отиде с бързи крачки.
Три от лондонските часовници един след друг съобщиха, че часът е девет, когато една висока и строга фигура премина по улицата, водеща към къщата на Саксингъм. На едно празно място, намиращо се пет врати преди да се стигне до къщата, стоеше младеж, в лицето на когото младостта въобще беше безжизнена. Беше март, трети март — времето дори за този сърдит месец беше необикновено студено и щипеше. Навалелият сутринта сняг лежеше бял и тъжен на купчинки по улицата. Но вятърът не мируваше, виеше като ураган през пустите улички и караше лампите да блещукат. Може би тези внезапни ветрове увеличаваха грозотата на споменатия младеж. Косата му, много по-голяма от обикновено, беше разхвърляна в безредие по намръщените му, жълтеникави, хлътнали страни. Недъгавата му и тънка снага изглежда с мъка противостоеше на вятъра.