— Никога не бих повярвала, че ще бъдеш стар, защото мога да те виждам тъкмо тъй, както желая. Понякога, когато си замислен, веждите ти се намръщват и ти изглеждаш тъй строг, че потрепервам, но и при все че продължаваш да се мръщиш, изглеждаш усмихнат. Времето трябва да ме убие преди да бъдеш изменен в моя поглед.
— Сладка Алис, ти говориш красноречиво, понеже твоят говор е любов.
— Моето сърце ти говори. Да! Бих желала то да изговори всичко, което чувства. Бих желала да мога да съчинявам поезия като теб или да превръщам думите си в музика — и никога тогава не бих ти говорила по друг начин. Аз тъй много се радвах, когато учех музика, защото когато свирех, струваше ми се, че говоря с теб. Аз съм сигурна, че този, който е изобретил музиката, е направил това, защото е обичал силно и е искал да каже нещо с музиката. Казвам „който“, но струва ми се, че това е било жена. Така ли е?
— Гърците, за които ти говорих и животът на които е бил само музика, са мислели, че е бил някой Бог.
— Грешили ли са в това?
— Нашият Бог горе е любов — каза Ърнест сериозно, — но тази любов е от друго естество, нечовешко. Хайде да влезем вътре, защото започва да става студено за теб.
Беше я прегърнал през кръста, когато влизаха. Стаята ги посрещна приветливо и Алис, която не беше напълно споделила с думи сърцето си, седна до инструмента, „за да говори още за любов“ по свой начин.
Беше събота вечер. Всяка събота Малтрейвърс получаваше от съседния град провинциалния вестник — това бе единственото му средство за съобщаване с големия свят. Но не заради това съобщаване той винаги го сграбчваше с алчност и го поглъщаше с интерес. Бащата на Ърнест живееше в областта, в която Ърнест пребиваваше, и вестникът съдържаше новините от тази фамилиарна област в обширните си колони. Следователно, съвестта на Малтрейвърс се задоволяваше и синовното му безпокойство се успокояваше, когато прочиташе от време на време, че господин Малтрейвърс е поканил отличително общество от приятели в хубавата си къща в Лизъл Корт, или че „ловджийските кучета на господин Малтрейвърс са участвали в някой лов“, или че „господин Малтрейвърс със свойствената му щедрост е подарил двадесет лири за някаква цел…“ И сега, когато Ърнест видя очаквания вестник до кипящия самовар, го сграбчи усърдно, разкъса обвивката и отправи бързо погледа си към добре известния ъгъл, посветен на бащината му област. Първите думи, които попаднаха пред очите му, бяха следните:
„Г-н Малтрейвърс обезпокоително болен.
Съобщаваме със съжаление, че този образцов и отличителен джентълмен внезапно се е разболял в четвъртък през нощта. Докторът, който е бил незабавно повикан, е поставил диагноза подагра в стомаха — първа медицинска помощ е била повикана от Лондон.
P.S. Току-що научаваме, в отговор на запитванията ни в Лизъл Корт, че почтеният имотник е значително по-зле, но има надежда за неговото оздравяване. Капитан Малтрейвърс, по-възрастният му син и наследник, е в Лизъл Корт. Един куриер е изпратен да търси г-н Ърнест Малтрейвърс (единственият друг жив син на г-н Малтрейвърс), който вследствие на издигнатия му английски дух, се е спречкал с властите на едно потисническо управление и внезапно е изчезнал от Гьотинген, където неговите необикновени таланти са го отличили високо. Предполага се, че се намира в Париж.“
Вестникът падна на пода. Ърнест се тръшна назад върху стола и покри лицето си с ръце.
Алис мигновено скочи до него. Той я погледна и видя замисления й и уплашен поглед:
— О, Алис! — извика той горчиво и, почти изтласквайки я настрана, скочи и излезе бързо от стаята.
Тутакси цялата къща се развълнува. Градинарят, който винаги биваше дома по времето на вечеря, се завтече към града за кола. Старата жена се намираше в отчаяние за прането, тъй като първата и единствената й мисъл беше за „ризите на господаря“. Ърнест се заключи в стаята си. Алис! Бедна Алис!
След около двадесет минути пътническата кола беше на пътната врата и Ърнест, блед като смъртник, отиде в стаята, където бе оставил Алис.
Седнала на пода с фаталния вестник на скута си, тя напразно се мъчеше да научи кое бе разтревожило тъй чувствително Малтрейвърс, понеже, както казахме по-преди, не знаеше действителното му име и следователно, окото й дори не се спря върху злокобното известие.
Той взе вестника от нея, тъй като искаше повторно да го прочете — някоя малка дума за надежда или окуражаване може би му беше убягнала. И тогава Алис се хвърли на гърдите му.