Когато високата фигура, която се отличаваше с мъжествената си структура, пропорции и величественост от тази на младежа, дойде до мястото, където улиците се пресичаха, тя се спря изведнъж.
— Ти си пак тук, Кастручио Цезарини… Това е добре — каза тихият, но звънък глас на Ърнест Малтрейвърс. — Вярвам, че срещата ни тази вечер няма да е последна.
— Питам те, господине — каза Цезарини с тон, в който гордостта се бореше с чувствата, — питам те да ми кажеш как е тя… дали знаеш… не мога да говоря…
— Твоята работа е почти свършена — отговори Малтрейвърс. — Още няколко часа и твоята жертва, защото наистина е твоя, ще разкаже разказа си пред великото съдийско място. Убиец, какъвто си ти, трепери, защото неговият час наближава!
— Тя умира, а аз не мога да я видя! Докато на теб се позволява да видиш този последен блясък на човешко съвършенство, на теб, който никога не си я обичал като мен, на теб, омразен и презрян… на теб…!
Цезарини млъкна. Гласът му замря, задавен от конвулсивното му тежко дишане.
Малтрейвърс го гледаше от височината на своята висока и горда фигура с безмилостни очи, защото беше изхвърлил съжалението от душата си.
— Престъпнико слаб! — каза той. — Чуй ме! Имал си от мен въздържаност, търпение, приятелство и нежни грижи. Когато твоите собствени глупости те потопиха в мизерия, моя беше невидимата ръка, която те измъкна от глада и от затвора. Стараех се да те спася, да те издигна и дам на жалката ти душа жаждата за чест и независимост. Изпълнителят на това желание беше Флорънс Лейсълс, а ти ни се отплати с достатъчно измамническа фалшификация, приписвайки низост на мен, свързана с агония и смърт за нея. Най-после имаш угризение на съвестта си. Ти разкри пред нея престъплението си. Една искра от мъжественост те накара да го разкриеш и пред мен. Потресен, какъвто бях в онзи момент, от осъзнаването на подлостта, която си извършил, аз обуздах лудостта, която би извадила живота от гърдите ти. Казах ти да продължаваш да живееш, докато имаше още живот в нея. Ако оздравееше, бих ти простил, но ако умре, трябва да отмъстя. Ние се обвързахме така тържествено, че след няколко часа връзката ще трябва да бъде запечатана с кръвта на единия от нас. Кастручио Цезарини, има справедливост на небето. Не се залъгвай, ще паднеш от моята ръка. Когато дойде часът, аз ще ти съобщя. Сега довиждане, няма какво повече да ти кажа.
Всяка сричка от тази реч беше изказана с пронизващата яснота, характерна за гласа, който идва от дълбочината на сърцето. Но Цезарини не разбираше нейното значение. Той хвана Малтрейвърс за ръката и се загледа в лицето му с див и заканителен блясък.
— Каза ли ми, че тя умира? — попита той. — Питам те. Защо не ми отговориш? О, да, заканваш ми се с отмъщение. Не знаеш ли, че копнея да се срещна с теб лице в лице на живот и смърт? Не ти ли казах това? Не се ли опитах да раздвижа бавната ти кръв в конфликт, от който бих излязъл със слава. Но ти мируваше като излян от мрамор. Да, въздържах се, защото за пакостта спрямо мен можех да ти простя, но за тази спрямо нея, никога! Отдръпни се от мен Малтрейвърс отдръпна ръката си от италианеца и тръгна по пътя си. Див, остър рев на отчаяние прозвуча след него и отзвуча кънтейки в ушите му, докато той крачеше по дългите тъмни и самотни стълби към смъртното легло на Флорънс Лейсълс.
Малтрейвърс влезе в стаята, съседна на тази, в която беше умиращата. Същата стая, пак така весела, в която беше станала първата му среща с Флорънс след примирието им.
Тук той видя лекаря да дреме на един фотьойл. Госпожица Флорънс била заспала от два-три часа, обясни лекарят, като се разбуди. Лорд Саксингъм беше в кабинета си, дълбоко разчувстван, защото не се знаеше дали Флорънс щеше да преживее нощта.
Малтрейвърс седна тихо. Пред него, на една маса, се намираха няколко изящно подвързани ръкописни книги. Механично ги отвори. Хубавият, благороден характер на Флорънс се излъчваше от всяка страница. Богатият й и активен ум, любовта й към поезията, жаждата й за знания, склонността й към дълбоки мисли, говореха от тези страници като духове, живеещи в нея. Често надраскани със забележки на одобрение, той срещаше извадки от собствените си трудове, понякога и нейни размишления, стоящи не по-ниско по дълбочина от неговите. Парчета от буйни, незавършени стихове, но с една сила и енергия, надминаваща деликатната грация на поетесите. Накратко, силни критики върху книги, надминаващи обикновените познания на нейния пол. Възмутени и саркастични афоризми върху реалния сват, с възвишени и тъжни излияния на чувства върху него Всичко това говореше за редките дарби, с които това особено момиче беше надарено. И понякога в тези излияния на изобилен ум и претоварено сърце имаше алюзии за самия него. Тъй нежни и трогателни очерци от него, изобразени в хиляди видове спомени за минали разговори и срещи, отбелязани с внимателна женствена грижовност! Всички тези белези на гений и на любов му говореха с глас, който казваше: „Това същество е завинаги изгубено за теб. Ти никога не я оцени до времето, когато нейното заминаване стана безвъзвратно определено“.