Малтрейвърс затвори очи с дълбока въздишка. Цялото минало премина през ума му. Романтичната страст на Флорънс, интересът й към неговата слава, ревността й към неговия живот, неговото неопетнено и гордо име, изглеждаха умиращи заедно с нея. От сега нататък само обикновената кал оставаха на земята.
Колко внезапен, колко ужасно внезапен беше ударът! Вярно, имаше един промеждутък от няколко месеца, в който промяната беше извършила своето действие. Но промеждутъкът е празно нещо. Той я беше оставил бодра, весела и здрава, а я видя пак съсипана телом и духом, наказана, потъпкана, умираща. И това същество, тъй светло и гордо, го беше обичало! Не помнеше друга жена тъй обичана от него, освен спохожданата на сън, изгубената и смътно запомнената Алис. Никога на земята и самият той не би могъл да бъде обичан отново така, както го бяха обичали Флорънс и Алис.
Атмосферата на стаята му се стори мъчителна и потискаща. Тя беше изпълнена с нея. Там бе арфата, която подхождаше на всичко, като че ли беше част от нея. Там бяха картините, нарисувани тъй изящно от нейната ръка. Грацията и хармонията на класическия вкус дишаше навсякъде.
Русо ни е оставил един безсмъртен портрет на любовника, очакващ първите прегръдки на любимата си. Но да се чака с един болнав пулс, със замъглено съзнание нейния последен поглед — това беше истински ужас. Очакваше се момента не на пленяването, а на отчаянието; очакваше се бавното и досадно време, което щеше да се стовари като допълнителен мъчителен товар на сърцето, въпреки собственото желание агонията да продължи завинаги, да не настъпи краят. Такава беше сегашната картина на интензивна страст и чувства, на плът и кръв в действителност, на един от редките и свойски тържествени моменти в нашия живот.
Най-после вратата се отвори. Любимата прислужница на Флорънс погледна вътре и попита:
— Тук ли е господин Малтрейвърс? О, господине, госпожицата е будна и би желала да ви види.
Малтрейвърс стана, но краката му бяха приковани към земята. Свитото му сърце беше почти замряло. Обзе го смъртен ужас. С дълбока въздишка премахна от себе си вцепеняващото омагьосване и тръгна към леглото на Флорънс.
Тя седеше на леглото си, подпряна на възглавници. Когато той се сниши до нея и хвана бледата и прозрачна ръка, тя погледна към него с усмивка на съжаляваща любов.
— Ти си много, много добър към мен — каза тя след кратко мълчание с глас, който се беше променил дори от последния път, когато го беше чул, — и ще бъдеш възнаграден. Ти направи последната част от живота ми, от която човешката природа потреперва с ужас, най-щастлива и най-светла от цялото ми кратко и суетно съществувание. Мой обожаеми Ърнест! Бог да те благослови!
Няколко признателни сълзи потекоха от очите й и паднаха върху ръката, към която тя си наведе устните, за да я целуне.
— Не тук, сред улици и шумни убежища на светски хора, нито пък в този неприятен сезон от годината, аз бих желала да хвърля последния си поглед върху земята. Толкова ми се иска да мога да видя лицето на природата заедно с лятното слънце, да видя с него тези хубави гледки, които сме обичали тъй много. Тогава смъртта не би се различавала за мен от съня. Но какво значение всъщност има това? С теб е лято и природа навсякъде за мен.
Малтрейвърс повдигна лицето си и очите им се срещнаха мълчаливо. Погледите им бяха продължителни и втренчени, и говореха повече от каквито и да било думи. Главата й се отпусна на рамото му и остана там неподвижна за няколко мига. Леки стъпки се промъкнаха в стаята. Беше нещастният баща. Той дойде от другата страна на дъщеря си и захълца конвулсивно.