Тогава тя се повдигна и дори в сенките на смъртта една слаба руменина премина по страните й.
— Добри ми, драги тате, каква утеха ще ти достави после да си мислиш, колко мило си разглезил твоята Флорънс!
Лорд Саксингъм не можа да отговори. Той я сграбчи в обятията си и заплака над нея. След това се отдръпна настрана, погледна към нея разтреперан и извика:
— О, боже! Тя е мъртва… Мъртва е…!
Малтрейвърс се сепна и отведе нетърпеливо настрана нещастния стар човек. Докторът се приближи добродушно, хвана за ръката лорд Саксингъм и го изведе от стаята. Лордът излезе мълчалив и послушен като дете.
Но борбата още не беше отминала, Флорънс отвори още веднъж очи. Малтрейвърс нададе още един вик на радост. Но в тези очи животът бързо и безвъзвратно се затъмняваше. През мъглата и сенките те търсеха възлюбеното лице, което се беше свело над нея като че ли за да й вдъхне живот. Два пъти устните й се раздвижиха, но гласът изневери.
Малтрейвърс бързо постави върху лицето й кърпичка, която беше готова върху масата близо до нея. Но едва беше овлажнил устните й, когато цялото й тяло започна да натежава все повече и повече в ръцете му. Главата й още веднъж падна на гърдите му. Три пъти още тя отвори устата си за въздух и най-после, издигайки ръка високо, проговори, борейки се със смъртта:
— Там… горе!… Ърнест… това име… Ърнест!
Да, това име беше последното, което тя изказа.
Очевидно съзнаваше своята мисъл, защото когато гласът й замря, една усмивка, една хубава и ясна усмивка, която се явява само върху лицата на умиращите или на умрелите, се появи бавно, огря с небесна светлина устните й, челото, цялото лице.
Продължаваше още да диша, но дишането стана по-слабо. Най-после, без звук, без глас, без борба, то отмина — главата й се отпусна, тялото падна от ръцете му, всичко беше свършено!
VII
Изминаха два часа след тази сцена преди Малтрейвърс да напусне къщата.
Беше тъкмо в първия час от сутринта. Струваше му се, докато вървеше по улиците и острият вятър виеше по пътя му, като че ли беше извървял и го поддържаше един чудноват магьоснически живот, някакво сънливо, необяснимо и грубо съществувание.
Той приличаше на сомнамбул, нямащ съзнание за нищо, което става край него. Въпреки това стъпките му бяха твърди и свободни. Единствената мисъл, която обземаше цялото му същество, и в която целият му интелект изглежда се беше събрал и която беше нито жестока, нито ужасна, но спокойна, твърда и тържествена — беше мисълта за отмъщение. Пристигна до вратата на полковник Денвърс, изкачи се по стълбите, почука и когато той се показа, го посрещна с думите:
— И така, часът настъпи.
— Но какво точно възнамеряваш да правиш сега?
— Ела с мен и ще видиш.
— Добре, колата ми е долу. Ще се разпоредиш ли с прислугата ми?
Малтрейвърс кимна утвърдително, даде заповедите си на файтонджията. После двамата се качиха и бързо преминаха през крайните квартали на големия град. Докато пътуваха, Малтрейвърс описа точно измамата, извършена от Цезарини.
— Ти ще дойдеш с мен сега до неговата къща — заключи Малтрейвърс. — Трябва да му се отдаде заслуженото. Той не е страхливец; не се поколеба да ми даде адреса си, нито пък би потреперил от удовлетворението, което аз изисквам. Ще чакам долу, докато уговориш с него нашата среща. Нека бъде утре, на разсъмване.
Денвърс остана учуден и дори ужасен от разкритието, което му беше направено. Имаше нещо тъй необикновено и срамно в цялата работа. Но нито неговият опит, нито неговите принципи за чест можеха да подскажат друга алтернатива на предложения план. Той се въздържа от всякакви възражения, които би могъл да направи, и стисна ръката на приятеля си. Двамата потънаха в мълчание, докато колата спря пред една врата, намираща се в тясна уличка на тъмно предградие. Всичките къщи наоколо бяха тъмни. Само през горните прозорци на квартирата на Цезарини се виждаше светлина. На почукването отвори слуга. Денвърс се изкачи по стълбите и влезе в коридора.
— О, господине, тъй много се радвам, че сте дошли! — каза някаква стара жена, бледна и трепереща. — Той се намира в такова положение!
— Да няма някаква грешка? — попита Денвърс, спирайки се. — Тук ли живее един италианец на име Цезарини?
— Да, да, бедният господин… изпратих да ви повикат тук… Казах на момчето да ви повика, казах…
— Но за кого ме мислите?
— Господине, не сте ли доктора?