— Не плачи! — каза той. — Бог знае, че имам достатъчно тъга. Баща ми е на умиране! Толкова добродушен, тъй великодушен, тъй снизсходителен! О, Боже, прости ми! Хайде, хайде, успокой се. Ще ти се обадя след един-два дни.
Той я целуна, но целувката му беше студена и принудена.
Тя чу колелата на колата да стържат камъните. Впусна се към прозореца, но възлюбленото лице не можеше да се види.
Малтрейвърс бе спуснал пердетата и се бе облегнал назад, за да намали тъгата. Още един момент и колата не се виждаше вече. А пред Алис бяха цветята, осветената от звездите моравка, игривият водоскок и пейката, на която те бяха седели тъй щастливи. Той си бе отишъл и често — о, как често Алис си припомняше неговите последни думи, които бяха изказани с отчужден тон — защото последната му прегръдка беше без любов.
IX
Късно през нощта колата, която возеше Малтрейвърс, спря пред вратата на един парк. На Малтрейвърс му се стори, че беше минал цял век, докато селянинът се разбуди от дълбокия си сън.
— Баща ми — извика Малтрейвърс, докато вратата се отваряше със скърцане, — баща ми… по-добре ли е той? Жив ли е?
— О, благословен да бъдете, господарю Ърнест, той бе малко по-добре тази вечер.
— Слава богу! Карай… карай!
Конете галопираха и изпускаха искри по пътя, който извиваше край стара гора. Месечината беше огряла полянката и добитъкът, разбуден от съня си, се повдигна мързеливо и зазяпа дошлия по това късно време човек.
Беше дивна, сякаш омагьосана гледка — един от хубавите английски паркове в полунощ, прекъсван от долини с никога неподновявана мъхова трева, покрит с папрат и с вековни дървета, видели раждането и гледали гробовете на десетки поколения. Тия места са последната горда и меланхолична следа на Норманското рицарство и на стария романтизъм. Те винаги изглеждат тържествено мрачни за тия, които са близо до тях, като нещо, което принадлежи на някоя стара и свята крепост. Те са катедралните колони на природата с тъмния си вид, с големите си дънери и сводове от гъста шума. Но обикновено мрачността им е приятна и по-възхитителна от всичките весели морави на слънчестите склонове, облагородени по модерен вкус. Сега за Малтрейвърс всичко това беше злокобно, сянката на смъртта витаеше мъчително във всяко тъмно кътче и нейният предупредителен глас като че се чуваше във ветреца.
Колата спря наново. Една светлина мъжделееше в долния етаж и една — в горния, по-бледа от другите, идеше едва-едва откъм стаята, където спеше болният човек. Звънецът, който се намираше между бръшляна до вратата, удари остро. Тежката врата се отвори и — Малтрейвърс беше на прага. Баща му беше жив — малко по-добре — и буден. Синът беше в обятията му.
X
Много дни изминаха, а Алис оставаше сама. Получи на два пъти известия от Малтрейвърс. Писмата бяха къси и набързо писани. Веднъж баща му бил по-добре и имало надежда, друг път не се очаквало да преживее седмицата. Това бяха първите писма, които Алис беше някога получавала от него. Тези първи писма бяха събитие за живота й, но не радостно. Ърнест не изискваше от нея да му пише; фактически той беше почувствал отвращение да открие истинското си име и да получава писма на тайна любов в къщата, в която баща му лежеше на смъртно легло. Той би могъл да си даде адреса под друго име до някоя близка пощенска станция, където не го познаваха. Но тогава, за да получи такива писма, би трябвало да се отдели от баща си за часове. Това беше невъзможно. Тези трудности Малтрейвърс не обясни на Алис.
На нея й се видя странно, че той не пожелаваше да му пише, но какво би могла да каже и защо да го тревожи в такъв един час? Все пак колко любезно от негова страна бе да пише! Но писмата му я разочароваха и й причиняваха потоци сълзи: те бяха тъй къси — пълни с тъга — имаше малко любов в тях и „драга“ или даже „най-драга Алис“, което казано устно, беше тъй нежно, а сега изглеждаше студено върху безжизнената хартия. Ако би знаела поне мястото, където беше той, би получила известно успокоение, но тя знаеше само, че той е далеч и в тъга, при все че бе на разстояние около тридесет километра. Тя имаше усещането, че ги дели неизмеримо пространство. Обаче се успокояваше, както можеше: и се мъчеше да скъси дългия мизерен ден като свиреше всичките мелодии, които той обичаше, и като четеше всичките пасажи, които той й препоръчваше. Тя щеше да е тъй напреднала, когато той се завърнеше и как хубава щеше да изглежда градината, понеже всеки ден дърветата в нея придобиваха по една нова усмивка от напредващата пролет. О, те щяха да бъдат тъй щастливи още веднъж! Алис сега научаваше живота, който предстоеше за бъдещето и нейното младо сърце не беше знаело досега, че в това бъдеще има само един пророк: надеждата!