— О, милост, милост! Джон Уолтър, ти ли си?
— Проклятие! — измърмори човекът, като отстъпи назад. — Значи ме познаваш?
Докато говореше, той сграбчи отново Алис, събори я силно с едната си ръка на пода, а с другата внимателно изтегли от един страничен джоб дълъг нож. В този момент на смъртна опасност вторият разбойник, който бе по това време зает с усмиряване на слугинята, затича напред. Беше чул гласа на Алис и заканите на другаря си, впусна се към леглото, хвърли бърз поглед към нея и блъсна към другата страна на стаята възнамеряващия да извърши убийството.
— Какво, човече, полудял ли си? — изръмжа той между зъбите си. — Не я ли познаваш? Това е Алис… моята дъщеря!
Алис скочи, освободена от ножа на убиеца и изпълнена с ужас, загледа мрачното и зло лице на своя освободител.
— О, боже, това е… това е баща ми! — простена и падна безчувствена на пода.
— Дъщеря или не — каза Джон Уолтър, — аз няма да се поставя под нейна власт, припомни си как ни изложи тя преди, когато избяга.
Дарвил застана замислен и объркан, а неговият съучастник се приближи така ядосан и с поглед, пълен с такава жестокост, че даже за Дарвил бе невъзможно да размишлява, без да потрепери.
— Ти си прав — измърмори бащата след пауза, като сграбчи здраво другаря си за рамото, — момичето не трябва да остане тук… колата е покрита. Напускаме местността, аз имам право над дъщеря си… тя ще дойде с нас. Ето, човече, прибери парите… те са на масата… ти си взел лъжиците. Сега, хайде… — докато Дарвил говореше, блъсна дъщеря си; подаде й шала, който се намираше наблизо, и беше вече на прага.
— Не го одобрявам! Ама никак! — каза Уолтър злобно. — Не е сигурно!
— Поне по-сигурно от убийството! — отговори Дарвил, като се обърна с уплашено озъбване. — Бързай!
Когато Алис дойде на себе си, зората се пукваше бавно над пустите хълмове. Тя лежеше на слама — колата трополеше по стръмен и самотен път — а край нея се виждаше мрачното лице на Дарвил.
XI
Бяха изминали около три седмици от тази ужасна нощ, когато колата на Малтрейвърс спря пред вратата на вилата — прозорците бяха затворени, никой не отговори на неколкократното повикване на кочияша. Самият Малтрейвърс, изплашен и учуден, слезе от колата — той беше в дълбок траур. Тръгна нетърпеливо към задния вход, който бе също затворен; отиде към прозорците на гостната стая, които биваха винаги преди полуотворени, даже през мразовитите зимни дни, но сега бяха затворени, както останалите. Извика ужасен: „Алис! Алис!“ — никакъв сладък глас не отговори радостно, никакви феерични стъпки не изтичаха да го посрещнат. В този момент обаче се показа фигурата на градинаря, който идваше през полянката. Той веднага разказа случката; къщата била обрана, старата жена — вързана за кревата й. Алис избягала.
Въпросът се отнесе до един съдия — подозренията паднаха върху бегълката. Никой не знаеше нищо за нейното произхождение или име, даже и старата жена не знаеше нищо. Малтрейвърс беше изрично заповядал на Алис да не говори за себе си и тя твърде много се страхуваше да не бъде открита и изискана от баща си. Но знаеше се, че тя бе влязла в къщата като бедно селско момиче; какво по-обикновено от това за жени от подобен произход — да избягат от любовника си и да отнесат част от вещите му по погрешка? И от едно бедно момиче като Алис какво друго би могло да се очаква? Съдията се усмихна, а полицаите се засмяха. Беше просто добра шега за младия джентълмен! Тъй като от Малтрейвърс нямаше нареждания за преследване и понеже мислеха, че той би бил малко склонен да възбуди съдебно преследване, търсенето не беше твърде строго. Обаче притежателите на две къщи, които също бяха ограбени през предишната нощ, се бяха повече загрижили за това. Подозрения паднаха върху един престъпен човек: Джон Уолтър, който беше изчезнал безследно. Напоследък бил видян, казваха, с някакъв безделник, за когото се говореше, че някога бил добре платен механик, обаче останал без работа, поради кражби и пиянство; след това бивал обвинен като съучастник на банда фалшификатори — бивал и съден, но избегнал наказанието поради недостатъчни доказателства против него. Този човек се казвал Лука Дарвил. Къщата му била претърсена, но той също бил избягал. Следите от кола край вратата на Малтрейвърс даваха слаба нишка за преследване. След едно усилено търсене за няколко дни хора, отговаряйки на въпросите, описващи заподозрените крадци, които имали за другар една млада жена, казаха, че следите водели към странноприемница, известна като прибежище на контрабандисти, край морето. Но от там всяка по-нататъшна следа изчезваше.