— Гледате ли някога латинския превод, когато четете Есхил? — попита веднъж един ученик Кливлънд.
— Този е моят латински превод — каза Кливлънд, показвайки към Лаокоон, свещенослужителя на Аполон в Троя.
От библиотеката се отиваше в малък кабинет за любопитни стари вещи и медали. Друга една врата от библиотеката водеше към коридор, който свързваше главните спални; най-близката врата беше тази на частната стая за занятия на Кливлънд, която се съобщаваше с неговата спалня.
Господин Кливлънд беше предупреден бързо от стражата си и прие младежа с гостоприемна усмивка, при все че очите му бяха влажни и устните му трепереха — тъй като момчето приличаше на баща си! — едно ново поколение започваше нашествието си за Кливлънд.
— Добре дошъл, драги ми Ърнест — каза той, — тъй съм радостен задето те виждам, затова няма да ти се сърдя за твоето мистериозно отсъствие. Ето я твоята стая, виждаш името си над вратата — тя е по-голяма от тая, която си имал досега, тъй като си вече мъж. Виждаш, че си близко до колоните. Но какво е станало с теб, драгото ми момче? Колко бледен изглеждаш! Бъди весел… бъди весел. Добре, аз сам ли трябва да се развеселя, или ти ще ме заразиш…
Кливлънд излезе бързо — той се замисли за изгубения си приятел. Ърнест потъна в първия стол и закри лицето си с ръце. Слугата на Кливлънд влезе, разшета се в стаята, разтвори куфара и приготви вечерните дрехи. Но Ърнест нито погледна, нито проговори; първият звънец удари; вторият удари още по-силно, но той не ги чу. Беше напълно обзет от чувствата си. Първите звуци от благия глас на Кливлънд бяха докоснали една мека корда, която в разстояние на месеци на загриженост и възбуждение се беше притаила в тъга, но никога не се беше проявила чрез сълзи. Нервите му бяха разклатени — тези здрави млади нерви! Когато най-напред видя Кливлънд, той си спомни за починалия си баща, но след като погледна около приготвената за него стая и забеляза вниманието, което беше положено за неговите удобства, и видя нежните спомени в най-дребните неща навсякъде, пред него изпъкна Алис, внимателната, смирената, привързаната, изгубената за него Алис. Учуден от забавянето на прислугата си, Кливлънд се върна в стаята; Ърнест седеше мирно, закрил лицето си с ръце. Кливлънд положи нежно ръка на рамото му и Малтрейвърс заплака като дете. Лесно беше да се извикат сълзи в очите на този младеж; една великодушна или нежна мисъл, една стара песен, най-простата мелодия, бяха достатъчни за това. Но буйната и ужасна страст го завладяваха първи път истински и той вече бе познал бурната горчивина!