XIV
Тесният залив между Младостта и Мъжествеността ние преминаваме деветдесет на сто по моста на въздишките. Този интервал обикновено бива зает от някоя измамена или разочарована любов. Интелектът е затвърдял от огъня, през който е преминал. Умът се е възползвал от развалините, причинени от всяка страст, и ние можем да очертаем пътя си към благоразумието с помощта на тъгите, които сме преживели. Но Малтрейвърс се намираше още на моста, където често, както умът, така и тялото, биват слаби. Кливлънд остроумно откри, че чувствата му вземат участие в промяната, която той със съжаление вижда, но имаше деликатността да не изтръгне от младежа признание за нея. Полека-лека се привърза тъй силно към сърцето на Ърнест, че една вечер му каза всичко. Като светски човек, Кливлънд се радваше, че нещата не са отчайващи, но се страхуваше от някаква връзка с женена жена. Разбира се, като човек, който превъзхождаше света изобщо, той симпатизираше на нещастното момиче, което Ърнест му описа искрено и непреувеличено ласкателно, и той се въздържа от утешения, които биха били безполезни. Чувстваше действително, че Ърнест не е човекът, който може да изневери на разцвета на мъжествеността си заради една сянка от храст; че с един такъв кръвен, буен и здрав темперамент той най-после ще се съвземе от отпадналостта си, и ако това би му дало известно предупреждение, не би се отклонил съвършено от гризенето на съвестта. Той знаеше също, че малцина стават велики писатели, или велики хора (и си въобразяваше, че Ърнест е роден да бъде един от тях), без жестоките чувства и страстните борби, през които Вилхелм Майсторът на Действителния Живот, трябва да премине чиракуването си и да достигне Майсторската Степен. Но най-после той беше сериозно загрижен за здравето на момчето. Една постоянна мрачност изглежда го водеше към гроба. Напразно Кливлънд, който тайно го насочваше към обществена кариера, се мъчеше да възбуди амбицията му — духът на момчето изглеждаше съвършено съкрушен и посещението на някоя политическа личност, или споменаването на някой политически труд, го принуждаваха да отиде в уединената си стая. Най-после неговата умствена болест взе друг обрат. Той стана изведнъж съвсем болезнен, ако не фанатичен — щях да кажа религиозен, но тази не е подходящата дума, нека го нарека псевдорелигиозен. Здравият му разум и култивираният му вкус не му позволиха да се възхищава от бесните трактати на неучени фанатици — притихна с добрите и прости елементи на Светото писание и се закле в един мрачен и интензивен фанатизъм. Той не виждаше Бащата Бог, но ден и нощ бленуваше само за Него. Потреперваше до бледност от собствените си въображения, и както земята, тъй и небето, еднакво изглеждаха черни с вечния гняв. Тези признаци съвършено осуетиха надеждите на Кливлънд и го объркаха. Той не знаеше какво лекарство да употреби и учуден видя, че Ърнест започва да прилича на него. Възвишените му стремежи, сериозните му занятия бяха считани от младия, но сериозен ентусиаст за мизерни забавления на Манон — бога на олицетворените богатства в Светото писание. Беше вероятно Ърнест Малтрейвърс да умре в някоя лудница.
XV
Тъкмо Малтрейвърс се почувства тъй зле, че не можеше да бъде повече, и един младеж посети Темпълтън Гроув. Той се казваше Лъмли Ферърс, имаше доход от около осемстотин лири годишно — не упражняваше никаква професия. Лъмли Ферърс не притежаваше това, което обикновено се нарича гений; тоест, той нямаше ентусиазъм и ако правилното значение на думата талант е способността да се направи нещо по-добре от другите, Ферърс не можеше да се гордее много в това направление. Той нямаше талант за писане, нито за музика, нито за рисуване, нито за обикновения друг кръг от усъвършенствания. Но у него имаше нещо, което често е по-хубаво от гения или от таланта — той имаше силен и извънредно остър ум. Имаше нещо повече — твърде живи маниери, висок дух. Беше остроумен, чудновато красноречив и бърз в разговорите, имаше положителна увереност и дълбока вяра в собствените сили. Обичаше да крои планове за бързо и лесно забогатяване, хитрости, интриги — те му доставяха удоволствие и го възбуждаха — той бе също много силен в сарказми и аргументи, и обикновено придобиваше удивително влияние над онези, с които се сприятеляваше. Неговият висок дух и щастливото понасяне на всичко прикриваха и отвличаха вниманието му от пороците, които държаха първенство в характера му, които бяха една обикновена коравост в обичта и една безчувственост към моралните принципи. При все че беше учил по-малко от Малтрейвърс, той беше изобщо един твърде образован човек. Познаваше повърхностно много клонове от науката, задоволяваше се с общите им принципи и захвърляше настрана по-нататъшното им изучаване, като не забравяше никога това, което знаеше за тях (тъй като паметта му беше като някакъв порок). Към тях той прибави едно общо запознаване с модерната литература. Това, от което се възхищаваха малцина, Лъмли никога не си даваше труд да го чете. Живеейки сред дреболии, той правеше така, че те да стават интересни и романтични според неговото гледище. И тук действително беше талантът — талантът да се включваш в обществения живот — талантът да си доставяш удоволствие до висша степен при най-малък труд. Лъмли Ферърс беше тъкмо от тези хора, които всички наричат съвършено умни, и при все това човек би се замислил да определи в какво именно са умни. Това беше, действително, тази безименна сила, която принадлежи на способността и която прави някого да превъзхожда, общо взето, другите, при все че в много подробности не е забележителен, Ферърс може би принадлежеше към този тип мистични господа, превъзхождащи по този начин другите хора; защото при все че един обикновен журналист би могъл да го надмине в изкуството за съчиняване, малко гениални хора, колкото и да са се отличили, биха почувствали, че стоят над Ферърс в бързото схващане и пластичната живост на естествения интелект. Остава само да се каже за този особен младеж, чийто характер беше едва наполовина развит, че той беше видял твърде много от света, и би живял лесно и доволно с всякакви темпераменти и класи: прости или учени, адвокати или поети, патриции или плебеи.