— Този е най-приятният начин да бъде гледан — каза сухо французинът.
— Съмнявам се, безделието изморява най-много.
— Ще ми направите ли честта да танцувате с мен? — каза високият английски лорд, който си мислеше, че Валери дьо Вентадур, би предпочела да танцува, отколкото да седи на едно място.
Французинът се усмихна.
— Лорд Тонтън потвърждава вашите разбирания — каза пълномощният министър.
Лорд Тонтън се усмихна, защото всички се усмихнаха, и загрижен, очакваше отговора.
— Не… аз рядко танцувам. Коя е онази тъй красива жена?… Какви хубави черти имат англичанките! А кой е онзи господин… — продължи Валери дьо Вентадур, без да дочака отговор на първия си въпрос. — Младият, искам да кажа… който се обляга до вратата?
— Онзи, с черните мустаци ли? — каза лорд Тонтън. — Той е мой братовчед.
— О не, не полковник Белфилд; аз го познавам… колко е любезен той! Не! Господинът, за когото питам, е без мустаци.
— А, да, високият англичанин със светлите очи и високото чело — каза френският министър. — Той току–що е пристигнал от Ориента, мисля.
— Това е едно поразително изражение на лицето — каза Валери дьо Вентадур, — има нещо рицарско в обръщането на главата. Без съмнение, лорд Тонтън, той е благородник.
— Той е това, което вие наричате благородник — отговори лорд Тонтън, — тоест, това, което ние наричаме джентълмен — казва се Малтрейвърс… Господин Малтрейвърс. Скоро навърши пълнолетието си и има, вярвам, доста добро състояние.
— Господин Малтрейвърс, само господин! — отговори Валери дьо Вентадур.
— Защо — каза френският министър, — вие знаете, че английските благородници не се нуждаят от титли, за да се различават от другите.
— Зная това, но той има вид на нещо повече от един обикновен благородник. Има нещо крайно интересно в погледа му, но това не е, трябва да призная, вследствие приетия чин. Може би той би изглеждал същия, роден на село.
— Вие не го считате за красив? — попита лорд Тонтън почти сърдито (понеже беше от красивите хора, а красивите хора понякога са завистливи).
— Красив! Не съм казала това — отговори Валери дьо Вентадур. — Той има по-скоро хубава глава, отколкото красиво лице. Умен ли е? Любопитно ми е да зная. Но всички вие, англичаните, лорде, сте много образовани.
— Да, високо образовани, не повърхностни — отговори лорд Тонтън.
— Ще ми позволи ли Валери дьо Вентадур да й представя един съотечественик? — попита английският министър, който се приближи до господин Малтрейвърс.
Валери дьо Вентадур направи половин усмивка и видимо се изчерви, когато видя гордото и изразително лице очарователно приведено към нея.
Запознанството беше направено — размениха се няколко незначителни думи. Френският министър стана и се оттегли настрана с английския. Малтрейвърс зае опразнения стол.
— Отдавна ли сте в чужбина? — попита Валери дьо Вентадур.
— От четири години — достатъчно дълго, за да се завърна вече в Англия.
— Бил сте в Ориента… завиждам ви. Гърция, Египет… — всичко свързано с тях. Пътувал сте в миналото, избягал сте подобно на мадам д’Епиней, която е искала да се махне от цивилизацията и да се скрие в романтичното.
— При все това мадам д’Епиней е прекарала живота си в писане на книги на теми, извлечени от една твърде модерна цивилизация — рече Малтрейвърс, като се усмихна.
— Значи, познавате мемоарите й — Валери дьо Вентадур се изчерви леко. — При успеха на по-възбудителната литература са имали време за второстепенни описания от миналите векове…
— Не са ли тези второстепенни описания често най-очарователните? — каза Малтрейвърс. — Мемоарите на мадам д’Епиней са от подобен характер. Тя не беше добродетелна жена, но чувстваше добродетелта и я обичаше. Не беше гениална жена, но тръпнеше от всички влияния на гениите. Някои хора като че ли са родени с темперамента и вкусовете на гения, но без неговата творческа сила. Имат неговото чувство, но нещо им липсва в интелекта. Те чувстват силно, при все че се изразяват слабо. Тези хора реагират често с неописуем патос — и френските мемоари от миналия век изобилстват с подобни примери. Това е интересно — тази борба на чувствителните умове против летаргията на едно блестящо, но глупаво общество.
Къде беше германският барон? Флиртуваше в другия край на залата. А английският лорд? Той говореше на контетата край вратата. А по-долу стоящите от тях? Те танцуваха, шепнеха, флиртуваха, наливаха си уиски или шампанско. Валери дьо Вентадур беше сама с младия чужденец сред тълпа, която говореше за чувства, и с погледите си издаваше чувства.