Докато разговаряха така, Малтрейвърс се сепна изведнъж, чул близо зад себе си остър глас на френски:
— Е, е! Подозирам нещо, да, подозирам нещо.
Валери дьо Вентадур погледна наоколо с усмивка и каза:
— Това е съпругът ми. Ще ви представя.
Малтрейвърс стана и се поклони на дребен, слаб човек, много добре облечен, с грамадни очила върху дълъг, остър нос.
— Извънредно ми е приятно да се запозная с вас, господине! — каза Дьо Вентадур. — Отдавна ли сте в Неапол?… Времето е хубаво… но няма да трае задълго… Никакви новини за вашия парламент… ще бъде разтурен скоро! Не е хубава операта в Лондон тази година… е?
Този бърз монолог беше изговорен с подходящи жестове. Всяко ново изречение господин Дьо Вентадур започваше с особен поклон, и след като дойде заключението, потвърждаващо неговото неверие и остроумие, той направи тайнствен знак с показалеца си, като го повдигна нагоре успоредно с носа си, в същото време церемонията беше съпроводена с три конвулсивни потрепервания, които изглежда го разклатиха изцяло.
Малтрейвърс гледаше с нямо удивление съпруга на грациозното до него създание и господин Дьо Вентадур, който беше казал толкова, колкото считаше за необходимо, насочи красноречието си към изразяване на удоволствието, което щеше да му бъде доставено — да види господин Малтрейвърс в хотела му. След това, като се обърна към съпругата си, започна да я уверява, че е много късно и че е прилично да си отидат. Малтрейвърс се изплъзна и, когато стигна до вратата, беше хванат от стария си приятел Лъмли Ферърс, който каза:
— Ела, драги, чакам те цял половин час. Хайде. Умирам за сън. Може би имаш намерение да вечеряш? Има хора, които не искат да знаят за чувствата на другите.
— Не, Ферърс, на твое разположение съм — младежът слезе по стълбите и тръгна към хотела.
Когато стигнаха широкия и открит площад, на който се намираше хотелът, с приятното море пред тях, сияещо в обятията на извиващия се бряг, Малтрейвърс, който досега слушаше мълчаливо сладките приказки на приятеля си, спря изведнъж и каза:
— Погледни морето, Ферърс… Каква гледка, какъв приятен въздух! Какъв мек месец! Представи си старите гръцки авантюристи, които първи са колонизирали това божествено място — най-чудесното място на света — гледали са над тези вълни и може би са преставали да линеят повече за Гърция.
— Не мога да си представя нищо подобно — каза Ферърс. — И бъди сигурен, че господата, за които говориш в този час през нощта, освен ако не са се намирали на някоя пиратска екскурзия — понеже обикновено гръцките колонисти са били проклети разбойници — са били дълбоко заспали в леглата си.
— Писал ли си някога поезия, Ферърс?
— Сигурно, всички умни хора поне веднъж през живота си са писали поезия. Това е наша болест.
— А чувствал ли си някога поезията?
— Да съм чувствал ли?
— Да. Ако си поставял месечината в стихове, чувствал ли си я преди това да свети в сърцето ти?
— Драги ми Малтрейвърс, по-добре ще бъде да си вървим.
— Не, ще остана навън.
— Не бъди неблагоразумен.
— Когато луната свети, не може да съществува неблагоразумие.
— Какво? Ние, които сме се изкачвали на пирамидите, преплували сме Нил, видели сме магиите в Кайро, били сме почти убити в Истанбул! Ние, които сме преживели толкова много приключения, видели сме толкова много сцени и случки за четири години — ние ли трябва да се възхищаваме и да въздишаме по месечината като самотно чираче на някой кораб? Глупости, казвам. Преживели сме извънредно много и не е нужно да се отдаваме на чувствата си.
— Може би си прав, Ферърс — Малтрейвърс се усмихна. — Но аз още мога да се наслаждавам на една красива нощ.
Ферърс безспорно беше прав в теорията си за това, че ние, след като сме изпитали действителни приключения, ставаме по-малко болезнени и чувствителни. Животът е сън, който сънуваме най-вече в началото и в края — средата ни поглъща извънредно сигурно и не остава време за сънища. Но при все това, както казва Малтрейвърс, ние можем да се наслаждаваме на една хубава нощ, особено край бреговете на Неапол.
Малтрейвърс започна да се разхожда насам-нататък, размишлявайки известно време. Сърцето му беше смекчено — стари спомени преминаваха през паметта му. Но нежните черни очи на Валери дьо Вентадур блестяха през всяка сянка на миналото. Възхитително опиянение, сякаш вече беше любов, а всъщност все още въображение.