— Защото ние се ужасяваме от подобни работи и правим шум около тях, докато на вас те не ви правят впечатление.
— Предполагам, че е така — каза французинът с превзета сериозност. — Ако излъжем в игра или флиртуваме с някоя хубава дама, ние вършим това елегантно, и съседите ни считат, че не трябва да раздвижат земята и небето заради станалото; те може да промушат тялото ни, но не отиват на съд с нас. А вие считате, че всичко това може да се отнася и до обществото, да се разисква и говори върху това, да се разказва на целия свят.
— Аз обичам системата, която не може без скандали — каза Валери дьо Вентадур внезапно, — каквото искате, кажете политиката на страха прави мнозина от нас добродетелни. Грехът може да не бъде отвратителен, ако не се стряскаме от последствията, дори от изгледите за тях.
— Е, е — изръмжа господин дьо Вентадур, влизайки бързо в стаята. — Как сте? Възхитен съм, че ви виждам. Е, е! Господин Ферърс, как сте? Ще се реванширам ли с вас на ecarte? Подозирам, че тази вечер имам щастие. Е, е…
— Ecarte! Добре, с удоволствие — каза Ферърс.
Разговорът беше прекъснат за момент. Малката група се събра около масата — всички, освен Валери и Малтрейвърс. Столовете, които бяха опразнени между тях ги отделяха, но при все това, те бяха близо един до друг и се почувстваха малко объркани, когато видяха, че са сами.
— Никога ли не играете? — попита Валери дьо Вентадур след кратко мълчание.
— Играл съм — каза Малтрейвърс, — и познавам това изкушение. Но не искам да играя сега. Обичам вълнението, но съм бил унижаван до много ниска степен: това е едно морално пиянство, което е по-лошо от физическото! Впрочем, какво ли вече не е морално пиянство!
— Вие говорите разгорещено.
— Защото се вълнувам. Веднъж спечелих от един човек, когото почитах. Той беше беден. Неговата агония беше един ужасен урок за мен. Аз си отидох у дома и се ужасих при мисълта, че съм изпитал такова удоволствие от болката на друг. От тази нощ нататък никога не съм играл.
— Тъй млад и толкова изпатил… — каза Валери с удивление и почитание. — Вие сте чуден човек. Други биха били излекувани със загуби, вие — с печалба. Много хубаво нещо е да имате принципи на вашата възраст, господин Малтрейвърс.
— Страхувам се, че това е по-скоро гордост, отколкото принцип — каза Малтрейвърс. — Грешката понякога е приятна, но няма друго терзание, приличащо на завладялото ни подир грешката, от която се срамуваме. Не мога да се помиря с това — да се червя от себе си.
— А! — измърмори Валери. — Това е отзвукът на собственото ми сърце! — Тя стана и отиде до прозореца.
Малтрейвърс се поколеба за момент и я последва. Може би помисли, че това означава покана.
Пред тях се простираше тихата улица, слабо осветена; виждаха се няколко звезди, борещи се да надникнат през необикновено облачното небе. Шумящият океан едва–едва се забелязваше. Валери се облегна на стената и пердетата на прозорците я закриха от всички гости, освен от Малтрейвърс. Между нея и него имаше голяма мраморна ваза, пълна с цветя. Красивото лице на Валери изглеждаше бледо, нежно и замислено. Малтрейвърс никога до този миг не се беше влюбвал тъй много както в красивата французойка.
— Но, Валери дьо Вентадур! — каза той нежно — Има една грешка, която няма да ми струва срам.
— Наистина ли! — каза Валери с непресторено сепване, тъй като не знаеше, че той беше тъй близо до нея. Докато говореше, тя започна да къса от цветята (това е едно обикновено лукавство при жените), които се намираха във вазата между нея и Ърнест. Тази малка, нежна, почти прозрачна ръка! Малтрейвърс погледна към ръката, после към лицето й, после пак към ръката. Сцената пред очите му започна да тъмнее и неволно, сякаш по силата на неудържим импулс, в следващия момент тази ръка беше в неговата.
— Извинете ме… извинете ме… — каза той колебливо, — но тази грешка е вследствие на чувствата, които изпитвам към вас.
Валери повдигна към него големите си блестящи очи, без да отговори.
Малтрейвърс продължи:
— Мъмрете ме, присмивайте ми се, мразете ме, ако искате. Валери, аз ви обичам!
Валери изтегли настрана ръката си и продължи да мълчи.
— Говорете — рече Ърнест, като се наведе напред. — Само една дума, моля ви!
Той престана да говори, но пак никакъв отговор. Вслуша се, без да диша и я чу да хълца. Да, тази горда, умна, високомерно светска жена в този момент беше тъй слаба, както най-простото момиче, което някога е изслушвало някой любим. Но колко различни бяха чувствата, които я правеха слаба! Какви нежни и какви корави чувства бяха смесени заедно!