— Господин Малтрейвърс — каза тя, съвземайки гласа си, който звучеше глухо, но неестествено твърдо и ясно, — заровете са хвърлени и аз съм изгубила завинаги приятеля, за щастието на когото не мога да живея, но за благоденствието на когото бих умряла. Аз би трябвало да предвидя това, но съм била сляпа. Нищо повече… нищо повече. Елате да ме видите утре, сега ме оставете!
— Но, Валери…
— Ърнест Малтрейвърс — каза тя, поставяйки леко ръката си върху неговата, — няма друго терзание като това от една грешка, от която се срамуваме!
Преди той да може да отговори на този цитат от неговия собствен афоризъм, Валери се беше измъкнала и беше вече седнала до масата за игра на карти близо до италианската принцеса.
Малтрейвърс също се присъедини към групата. Той фиксира погледа си върху Валери дьо Вентадур, но изражението на лицето й беше спокойно. Нито една следа не можеше да се различи. Гласът й, усмивката й, очарователните й салонни маниери бяха същите, като онези, когато я беше видял за пръв път.
„Ах, тези жени — какви лицемерки са“, измърмори на себе си Малтрейвърс и устните му се свиха в злобна усмивка. Малтрейвърс не разбра жената, която се осмеляваше да мрази.
Той скоро напусна двореца и се запъти към хотела. Докато още размишляваше в приемната си, беше посетен от Ферърс. Ферърс вече не упражняваше никакво влияние върху Малтрейвърс. Момчето беше станало мъж в упражняването на разсъдъка си. И Малтрейвърс сега чувстваше спокойното съзнание за своята превъзхождаща личност. Не можеше да довери на Ферърс това, което се беше случило между него и Валери. Лъмли беше твърде коравосърдечен, за да му бъдат доверявани неща, засягащи сърцето, фактически, при весело разположение и сред маловажни приключения, Ферърс биваше очарователен. Но при тъжно настроение или в момент на дълбоки чувства, Ферърс не беше способен да се притече на помощ или дори само да се окаже искрен съчувстващ приятел.
— Ти си мрачен тази вечер, драги — каза Лъмли, прозявайки се. — Предполагам, че искаш да си легнеш. Някои хора са тъй зле възпитани, дотолкова са егоисти, че никога не мислят за приятелите си. Никой не ме пита какво спечелих на ecarte. Не закъснявай утре сутринта; мразя да закусвам сам. Никога не ставам по-късно от девет часа. Мразя егоистите и хората с лоши маниери. Лека нощ.
Като каза това, Ферърс тръгна към стаята си. Докато се събличаше бавно там, той разсъждаваше така:
„Мисля, че не се разбираме вече с този човек! Може би самият аз съм малко уморен от този начин на живот. Това не е правилно. Ще стана амбициозен постепенно. Но мисля, че няма да е добре да не се възползваме, колкото е възможно повече, от младостта. Обаче на тридесет и четири или тридесет и пет години е добре да се помисли и за времето, когато ще бъдем на петдесет!“
IV
„Да я видя днес… Ще я видя ли?“ — помисли си Малтрейвърс, когато стана на следващия ден след една почти безсънна нощ. Преди да беше изпълнил нетърпеливите покани на Ферърс, който три пъти вече беше изпращал да съобщи, че никога не принуждава хората да го чакат, той посрещна слугата, който носеше току-що пристигнал пакет от Англия. Писмата от управителите на имотите и от банкерите скоро бяха прехвърлени. И Малтрейвърс остави за най-накрая писмото от Кливлънд. След няколко сухи подробности относно имотите, които Малтрейвърс наследяваше, и някои дребни коментари върху дребни забележки по последното писмо на Ърнест, Кливлънд продължаваше:
„Признавам, драги ми Ърнест, че копнея да те поздравя с добре дошъл обратно в Англия. Ти си бил достатъчно дълго в чужбина, за да видиш доста страни. Недей остава много дълго, за да ги предпочиташ пред собствената. Ти си в Неапол и аз се страхувам за теб. Познавам добре този възхитителен, омайващ, празничен италиански живот, тъй приятен за хората на науката и поезията, тъй приятен и за младите! Но, Ърнест, не чувстваш ли вече как всъщност той започва да те нервира? Луксът ни прави неспособни за сериозни стремежи! Драги ми Ърнест, аз те познавам добре. Ти не си създаден да потънеш в Италия в един кабинет, пълен с картини. Още по-малко си създаден да служиш лениво на някоя красива италианка: и въпреки това съм познавал хора, тъй умни като теб, които тази омагьосваща Италия е направлявала в едното или другото направление. Не си губи времето с илюзията, че имаш изобилие от време пред себе си. Ти нямаш подобно нещо. На твоята възраст и с твоето богатство (бих желал да не бъдеш тъй богат!) едната година, прекарана като празник, се превръща в обичай да се прекара така и следващата година. В Англия, за да бъдеш полезен и известен човек, трябва да се трудиш. Самият труд е приятен, ако го започнеш отрано. Ние сме кораво, мъжествено племе и нашата сцена е най-възбуждащата в Европа за една честна и способна амбиция. Може би ще ми кажеш, че не си амбициозен сега. Твърде е възможно. Но ти ще бъдеш амбициозен и повярвай ми, няма по-нещастен от онзи, който е амбициозен, но със суетни амбиции. Който има желанието за слава, но е изгубил силата да я достигне. Който копнее за целта, но няма да я постигне, не може да я постигне. Това, от което най-много се боя за теб, е една от тези две злини: една ранна женитба или едно фатално свързване с някоя жена. Първото зло е безспорно по-малкото, но за теб би било твърде голямо. За твоята чувствителна романтичност, за твоя болезнен стремеж към идеалното, домашното щастие скоро би станало изтъркано и мрачно. Ти ще желаеш нови възбуждения и ще станеш един неспокоен и измъчващ се човек. Необходимо за теб е да се освободиш от всичката фалшива треска на живота преди да установиш вечни връзки. Ти още не познаваш собствения си ум: може да избереш приятелката за живота си вследствие някой въображаем каприз или моментен импулс, а не от дълбокото и правилно познаване на качествата, които най-много биха хармонирали с твоя характер. Тези, които могат да живеят щастливо заедно, трябва да се разбират така: гордият да се съгласува със смирения, раздразнителният — с кроткия.