Не, драги ми Малтрейвърс, не мисли за женитба още за известно време, и ако има някаква опасност за това, ела при мен веднага. Но ако те предупреждавам за опасността от едно законно свързване, колко повече трябва да те предупреждавам за опасността от едно незаконно такова; ти си точно във възрастта и разположението, които правят това изкушение тъй силно и тъй гибелно. По отношение на теб това може да не бъде грях за един час, но робство за цял живот. Познавам твоята рицарска чест и твоето нежно сърце; аз зная как би бил верен на оня, който се е жертвал за теб. Но тази вярност, Малтрейвърс, би те довела до живот на изхабен талант и изпепелена енергия! — Какво по-фатално за един смел и горд темперамент от това — да бъде във война с обществото при първото влизане в живота? Какво по-увяхващо за мъжествените стремежи и цели от това — да се отдадеш на една жена, която има интерес да я обичаш, но не ида те следва в твоята слава — контрола на бъдещата ти съдба! Бих могъл да ти пиша още, но вярвам, че това е достатъчно; ако е така, моля те, увери ме, че съм прав. Бъди сигурен, Ърнест Малтрейвърс, че, ако не изпълниш това, което природата е предназначила за твоята съдба, ти ще бъдеш един болнав мизантроп, или един мързеливец, отдал се на удоволствия — нещастен и равнодушен в средната си възраст — съжаляващ и нерадостен в старостта си. Но ако послушаш съдбата си, ти бързо трябва да чиракуваш. Нека те видя да се трудиш и да се стремиш — безразлично в какво и за какво. Труд, труд — това е всичко, което изисквам от теб!
Бих желал да можеш да видиш старата къща, където си живял; тя има живописен вид и през твоето отсъствие бръшляните са покрили три четвърти от нея. Дори Монтен, ако беше жив, би живял в нея.
Довиждане, драги ми Ърнест.
Твой предан и интересуващ се за теб настойник
Фредерик Кливлънд
P.S. Пиша една книга, която ще ми отнеме десет години — тя ми отнема времето, но не ме изморява. Напиши и ти нещо.“
Малтрейвърс току-що беше свършил четенето на писмото, когато Ферърс влезе и нетърпеливо попита:
— Ще дойдеш ли на езда? Казах да вдигат закуската, тя не ме привлича днес, действително нямам апетит.
— Хм! — каза Малтрейвърс.
— Хм? Хм? Колкото се отнася до мен, аз обичам добре възпитаните хора.
— Получих едно писмо от Кливлънд.
— А какво общо има това с мен?
— О, Лъмли, ти си нетърпим; ти не мислиш за нищо друго, освен за себе си, и не те интересува нищо друго, освен животинското у теб самия.
— Защо? Да, струва ми се, че имам разсъдък — отговори Ферърс любезно. — Аз познавам философията на живота. Ако природата ме беше направила тревопасно животно, щях да ям трева, но тъй като тя ме е направила тъкмо обратното — ям котлети, претенциозен съм към салатата и се присмивам на теб; а това е, което ти наричаш егоист!
Беше късно следобед, когато Малтрейвърс се намери в двореца на Валери дьо Вентадур. Беше изненадан, но приятно, тъй като беше допуснат за пръв път в нейната частна стая. Но утринната стая на Валери дьо Вентадур, където тя четеше, размишляваше и пишеше, се различаваше твърде много от потъналите в коприна стаи на други със същото предназначение. Тя нямаше тържествен вид, беше изпълнена с книги и подредена чисто и грациозно — повече наподобяваше тази на една Корнелия, отколкото на една Аспазия.