— Този господин не е ли от вашата компания? — попита Дьо Монтен миланците.
— Не, господине, не го познаваме — беше отговорът, — неговата лодка дойде незабелязано до нас.
Докато се водеше този разговор, младежът беше напуснал мястото, където се намираше, и веслата му пореха сияещата повърхност на езерото, направлявайки се точно към мястото, където стоеше Дьо Монтен. С учтивостта въздигната в култ в неговата страна, французинът повдигна шапката си.
— Ще ми направите ли честта — каза той, — да се присъедините към нашата малка група?
— Това е едно удоволствие, което желая твърде много, за да отблъсна — отговори лодкарят с малко чуждестранен акцент, и в следващия момент беше на брега. Имаше забележителна външност. Дългата му коса се спускаше с безгрижна грация над едно чело по-спокойно и по-умно от това, което подхождаше за неговите години; маниерите му бяха необикновено сдържани, с известна гордост, която ставаше по-очебиеща поради високия му ръст, благородните черти, спокойното му и установено изражение на меланхолия в очите и усмивката.
— Вие лесно ще повярвате — продължи той, — че моите съотечественици ги считат за студени хора, тъй като трябва да сте открили вече, че съм англичанин. Аз не мога да не взема участие в ентусиазма на тези, които са около мен, когато се скитам близо до земята, която е светилище на въодушевлението. Колкото се отнася до останалото, за сега се намирам в насрещната вила, срещу вашата; името ми е Малтрейвърс и съм очарован от мисълта, че не съм вече чужденец за една жена, славата на която достигна до мен.
Госпожа Дьо Монтен беше леко поласкана от маниерите й тона на англичанина, които казаха много повече от думите му, и след няколко минути, под влиянието на щастливото континентално безгрижие, всички от компанията имаха чувството, че се познават от години. Вино, плодове и други прости и скромни освежителни неща бяха донесени и сложени на груба маса върху тревата, около която гостите седнаха с домакините. Ясната луна ги огряваше, а сребристото езеро спеше до тях. Беше сцена за Бокачио или Клодий.
Разговорът, естествено, се водеше върху музиката; това е почти единственото нещо, за което въобще може да се каже, че италианците го познават. Именно това знание усъвършенстват най-лесно, понеже е вродено в тях — тъй като за музиката, като наука, непрофесионалните любители знаят твърде малко. Понеже са надменни и суетни към последните останки от своя национален гений, както старите римляни са били към своето бойно изкуство, те гледат на музикалните произведения на другите страни като на варварски. Не могат да оценят, нито да разберат ценността на могъщата германска музика, която е интелектуален изразител на една нация — една музика, съдържаща философия, героизъм, разум и въображение едновременно.
Малката група говореше обаче за музиката с въодушевление и наслада, което очароваше меланхоличния Малтрейвърс, който от седмици насам нямаше друг приятел, освен собствените си мисли, и който по всяко време посрещаше с голяма симпатия и ентусиазма към каквото и да е изкуство. Той слушаше внимателно, но говореше малко и от време на време, когато разговорът отслабваше, се забавляваше, като наблюдаваше приятелите си. У шестимата миланци нямаше нищо забележително в изражението на лицата, както и в разговора им. Те притежаваха характерната подвижност и разговорливост на своите съотечественици, нищо от мъжественото достойнство, което отличава ломбардците от южняците, и малко френска учтивост, от която жителите на Милано рядко са лишени. Тяхното обществено положение, очевидно, беше от средната класа; която обещаваше много за в бъдеще. Но те не можеха по никакъв начин да се различат от хилядите други миланци, които Малтрейвърс беше срещал при разходките и в кафенетата на техния горд град. Домакинът беше малко по-интересен. Висок, красив човек, на около четиридесет и осем години, с високо чело и черти, които силно изразяваха трезвия характер на мислите му. Той притежаваше малко от френската живост в маниерите и без да го погледнеше в лицето, човек несъзнателно би почувствал, че той е най-възрастния в компанията. Съпругата му беше поне двадесет и четири години по-млада от него. Радостна и игрива като дете, с женствена и омагьосваща нежност в непринудените си маниери, които подчиняваха естествената й веселост, тя придобиваше естествена елегантност. Черна коса, небрежно вчесана, открито чело, големи черни, усмихващи се очи, малък правилен нос, цвят на лицето, различаващ се малко от маслинения вследствие на едно вечно възвръщащо се зачервяване; възхитително правилна уста с малки бисерни зъби и лека, деликатна фигура, малко под обикновения ръст, завършваха портрета на госпожа Дьо Монтен.