— Добре — каза господин Тираболоши, най-разговорливият и чувствителен от гостите, наливайки чашата си, — това са часове, в които можем да мислим за бъдещия си живот. Но не можем да се надяваме, че госпожата ще помни за дълго това, което ние никога не можем да забравим. Париж, казва френската поговорка, (est le paradis des femmes), е рая за жените, а в рая е прието да се спомня твърде малко за това, което се е случило на земята.
— О — каза госпожа Дьо Монтен с усмивка, — в Париж е на мода да се презира дребнавия живот в другите градове и да се афектира с романтични чувства — des sentiments romanesques. Това е тъкмо темата, на която нашите хубави дами и модерни писатели желаят така много, за да говорят и пишат. Не е ли така, драги? — обърна се тя любезно към Дьо Монтен.
— Така е — отговори той, — но вие не сте достойни за подобна тема — вие се присмивате на чувствата и романтичното.
— Само на френските чувства и на романтизма на Chausse d Antin вие, англичаните — продължи тя, като се обърна с мило заканване към Малтрейвърс, — вие сте ни развалили и корумпирали; ние не сме доволни само да ви имитираме, ние трябва и да ви превъзхождаме; тичаме от прекаленото към яростното!
— Кипежът на новата школа е може би по-добър от застоялостта на старата — каза Малтрейвърс. При все това, дори вие — продължи той, като се обърна към италианците, — които първи с Петрарка, Данте и Ариосто дадохте на Европа пример за значението на сантименталното и романтичното, вие, които построихте сред самите развалини на класическата школа, сред нейните коринтийски колони и навеждащи се сводове, кулите на готите, вие изоставяте старите си модели и въвеждате литературата в по-нови и по-буйни пътища. Такъв е пътят на света — вечният прогрес е вечна промяна.
— Твърде е възможно — каза господин Тираболоши, който не разбра нищо от това, което се каза. — Това е крайно дълбоко и относително, размишляването е красиво и превъзходно нещо: вие англичаните сте толкова… толкова… накъсо, това е възхитително, Фасколо е велик гений, такъв е и Монти; а колкото се отнася до Росини — вие познавате последната му опера — cosa stupenda!
Госпожа Дьо Монтен погледна към Малтрейвърс, плесна с малките си ръце и избухна в смях. Малтрейвърс се зарази и започна също да се смее. Но той побърза да поправи педантичната грешка, която беше допуснал с откровението си в компанията. Взе китарата, която, заедно с другите си музикални инструменти, певците бяха донесли, и като посвири малко на нея, каза:
— След всичко, госпожо, във вашата компания и с това осветено от луната езеро пред нас, ние чувстваме, че музиката като че ли е най-добрата ни тема за разговор. Нека надделеем над тези господа да ни доставят удоволствие още веднъж.
— Вие ме изпреварихте и казахте това, което щях да кажа — обади се бившият певец. И Малтрейвърс предложи китарата на Тираболоши, който фактически умираше от желание да покаже пак способностите си. Той взе инструмента с лек жест на скромност и каза на госпожа Дьо Монтен: — Има една песен, композирана от един мой млад приятел, от когото дамите много се възхищават, въпреки че на мен това ми изглежда малко сантиментално.
Той изпя куплетите на песен, озаглавена: