И сега, при дадения вече пример и образувалата се обща надпревара в хвалбите към красивата домакиня, китарата преминаваше от ръка в ръка и всеки един от италианците изпълняваше своята част. Човек би си въобразил, че се намира на старо гръцко пиршество с лира, преминаваща наоколо.
Но както италианците, така и англичаните, чувстваха, че забавлението би било непълно, ако не чуеха прочутата вокалистка и импровизаторка, която председателстваше малкото увеселение — госпожа Дьо Монтен. С женствената си тактичност тя отгатна общото желание и предвари това, което сигурно щеше да бъде поискано от нея. Взе китарата от последния певец и, като се обърна към Малтрейвърс, каза:
— Вие сте слушали, разбира се, някои от нашите по-известни импровизатори, и следователно, ако ви запитам за някоя тема, това ще бъде само за да ви докажа, че талантът не е обикновено нещо измежду италианците.
— Да — рече Малтрейвърс, слушал съм действително някои грозни стари хора с грамадни бакенбарди и с жестове на най-обезпокоителна жестокост да изливат буйните си impomptus. Но никога не съм слушал някоя млада и красива дама. Ще повярвам на вдъхновението, само когато го чуя направо от музата.
— Добре, ще направя най-големи усилия от моя страна, за да заслужа комплиментите ви. Трябва да ми дадете темата.
Малтрейвърс помисли за момент и предложи:
— „Влиянието на славата върху гения.“
Това беше прието от импровизаторката и след къса прелюдия тя избухна в дивни и разнообразни мелодии с толкова меден глас, толкова точен вкус и толкова дълбоко чувство, че поезията звучеше в ушите на очарованите слушатели като такава, каквато би произнесла Армида. Въпреки това, самите стихове, като всички случайни излияния, бяха от такова естество, че не можеха да бъдат запомнени.
Когато песента на госпожа Дьо Монтен свърши, не последваха никакви ръкопляскания. Италианците бяха твърде трогнати от изкуството, а Малтрейвърс — от чувството, че ще последват грубо подготвени хвалби. И преди да беше нарушено приятното мълчание, един новодошъл мъж, който се беше спуснал откъм горичката по височината зад къщата, се озова в средата на компанията.
— А, драги ми братко — извика госпожа Дьо Монтен, като стана и се облегна с вид на привързаност на рамото на новодошлия, — защо се забави толкова в гората? Ти, тъй деликатен! Но какво ти е? Колко блед изглеждаш!
— Това е само отражение от лунната светлина, Терез — каза новодошлият. — Чувствам се добре. — Като каза това, той погледна мрачно компанията и се обърна, като че ли искаше да се измъкне.
— Не, не — прошепна му Терез, — ти трябва да останеш за момент и да бъдеш представен на гостите ми: ето тук един англичанин, когото ще обикнеш, който ще те заинтересува.
Докато изговаряше това, тя почти го изтегли напред, и го представи на гостите си. Цезарини отговори на техните поздрави със смесица от срамежливост и надменност, полугруба и полуграциозна, и измърморвайки някакви неясни поздравления, потъна в един стол, отдаден сякаш на мечти. Малтрейвърс го загледа и остана доволен от неговия вид, който макар и некрасив, изглеждаше особен. Този мъж беше съвършено слаб, бузите му бяха хлътнали и безцветни. Очите му бяха хлътнали дълбоко под челото, големи и силно светещи, а мустачките му се извиваха надолу и леко засилваха строгостта на устата, която беше затворена с мрачна и полусаркастична твърдост. Не беше облечен, както обикновено се обличат хората. Носеше черен фрак с широка яка на ризата, извита надолу, тясна кърпа от черна коприна, по-скоро увита, отколкото завързана около врата. Очевидно младежът беше около двадесетгодишен и се беше отдал на живописната собствена идея, което е белег на един по-суетен ум, отколкото на придържането към модата.
Чудно е, че въвеждането само на един новодошъл в някоя компания често е достатъчно, за да се развали цялата интимност, която е съществувала дотогава в нея. Забелязваме това дори когато новодошлият е приятен и разговорлив. Но в сегашния случай едва ли би имало по-неприятен гост. Присъствието на този срамежлив и неразговорлив човек внесе охлаждане сред цялата група. Веселият Тираболоши веднага съобщи, че е вече време да си отиват. Това не бе минало през ума на никого досега, а действително беше късно. Италианците се раздвижиха, започнаха да прибират инструментите си, да разменят любезности, да се покланят и да се отправят към хотела в Комо, където бяха наели стаи за през нощта. Докато лодката се отдалечаваше леко и докато двама от тях бяха заети с гребане, останалите четирима взеха инструментите и започнаха да пеят прощална песен. Беше точно полунощ — затишието навсякъде беше станало по-силно и по-голямо. Имаше някаква чудна сила в свежия въздух и сред сенките веслата, затихваше все повече и повече, беше невъзможно да се опише пронизващия и магически ефект, който тя провеждаше.