Групата, която остана на брега, не разговаряше. Забелязваше се нежна признателност в очите на Терез, докато тя се облягаше на мъжествената фигура на Дьо Монтен, към който нейната привързаност беше може би още по-голяма и по-искрена, поради различието в годините им. Една млада жена, която обича един мъж, не твърде стар, но много по-възрастен от нея, го обича с любов, съдържаща почит. Малтрейвърс стоеше малко настрана от Терез, на края на вдаващия се навътре бряг, със скръстени ръце и замислено лице. „Как така се случва — каза си той, не съзнавайки, че говори полугласно, — че най-обикновените неща в света могат да ни доставят такова неземно удоволствие? Какъв контраст между тези музиканти и тази музика! На такова разстояние са техните фигури и са тъй неясни, че човек почти би си помислил, че създателите на тези нежни звуци са от друга направа, сякаш неземна. Може би затова поезията на миналото звучи в нашите дни по-дълбоко и по-божествено, защото в нея е премахната направата, от която са самите поети. О, Изкуство, Изкуство, как ни облагородяваш и възпитаваш! Какво е природата без теб!…“
— Ви сте поет, господине — каза мек, ясен глас до него и Малтрейвърс се сепна като видя, че е имал, без да знае, слушател в лицето на младия Цезарини.
— Не — каза Малтрейвърс, — аз избирам цветята, не култивирам почвата.
— А защо не? — попита енергично Цезарини. — Вие сте англичанин. Имате родина, имате жива сцена и интересувате публиката.
Когато погледна към младежа, Малтрейвърс беше изненадан от внезапното въодушлевение, което беше пламнало на бледото му лице.
— Зададохте ми въпрос, какъвто бих се посвенил да ви задам — каза англичанинът след кратка пауза. Вие, струва ми сте поет?
— Въобразявам си, че може да съм такъв. Но поезията в нас е като птичка в пустинята. Тя пее вследствие на някакъв импулс и песента умира без никакъв слушател. О, да бях принадлежал на една жива страна, да речем франция, Англия, Германия или Америка, а не на една корумпирана мъртва гигантка. Защото такава е сега земята на древната лира…
— Нека се срещнем пак, и то скоро — каза Малтрейвърс, като протегна ръка.
Цезарини се поколеба за миг, но прие и върна поздрава. Резервиран, какъвто си беше, нещо у Малтрейвърс го привлече. И действително, у Ърнест имаше това, което пленяваше мнозинството от онези нещастни ексцентрици, които не се движеха в общоприетия кръг.
След няколко минути англичанинът се беше сбогувал вече с притежателите на вилата и леката му лодка се движеше бързо по езерото.
— Какво е мнението ти за англичанина? — попита госпожа Дьо Монтен съпруга си, като се отправи към къщата. (Те не проговориха нито дума за миланците.)
— Държането му е много благородно за неговата възраст — каза французинът. — Изглежда е видял доста свят и е извлякъл полза от него, и е преживял достатъчно.
— Той ще бъде една придобивка за нашата компания тук — каза Терез. — Интересува ме. А теб, Кастручио? — попита тя, като се обърна към своя брат. Но Цезарини, с обичайните си безшумни стъпки, вече бе изчезнал в къщата.
— Уви, бедният ми брат! — каза тя. — Не мога да го разбера. Какво иска той?
— Слава! — отговори спокойно Дьо Монтен. — Една суетна сянка. И не е чудно, че се безпокои напразно.
II
Няма нищо по-приятно за работливите хора от промеждутъците на почивка, през които те поглеждат към себе си, вместо към това, което е около тях, и изследват почти несъзнателно (защото внимателното и съвестно самоизследване е нещо много по-рядко, отколкото предполагаме) това, което са направили и онова, което са способни да направят. Настъпва нещо като уравняване на сметката на длъжника и кредитора от миналото, преди да се впуснат в нови спекулации. На такъв промеждутък от почивка се радваше сега Малтрейвърс. В съвършена уединеност, като изключим най-близките приятели, в разстояние на няколко седмици се опознаваше със собствения си характер и ум. Четеше и мислеше много, но без да има точно определена цел. Струва ми се, че Монтен някъде казва: „Хората говорят за мислене, но що се отнася до мен, аз никога не мисля, освен когато седна да пиша“. Вярвам, че това не е нещо твърде обикновено, защото хората, които не пишат, мислят тъй добре, както тия, които пишат. Но свързаната, силната, добре развитата мисъл, за разлика от смътните размишления, трябва да бъде свързана с някой допирен план или цел. Следователно, ние трябва да бъдем или писатели, или хора на делата, ако искаме да изпитаме логиката, и да открием симетричните и разтопени цветове на нашите умствени способности. Малтрейвърс още не чувстваше това, но чувстваше някаква интелектуална недостатъчност. Идеите, спомените, бляновете му се събираха и объркваха в едно. Той искаше да ги постави в ред, но не можеше. Биваше надвиван от своето неорганизирано въображение и интелект. Той често си беше въобразявал, дори като дете, че е създаден, за да направи нещо в света, но никога не беше размислил сериозно какво трябва да бъде то. Дали трябва да стане книжовник или човек на делата. Беше писал стихове. Но те се бяха изливали направо от извора на душата му. Беше гледал на своите излияния студено и пренебрежително, понеже ентусиазмът му преминаваше бързо.