— Но вие не пишете само за вас. Вашият поглед е обърнат към великите съдилища — Времето и Публиката.
— Не е така, уверявам ви почтено — каза Малтрейвърс, като се усмихна. — Ако погледнете към книгите на масата, ще видите, че те са най-великите съчинения от древната и съвременна наука. Това са трудове, които по-скоро обезкуражават.
— Не, те въодушевляват.
— Не мисля така. Моделите могат да формират нашия вкус като критици, но не ни подтикват да ставаме автори. Струва ми се, че собствените ни чувства, собственото ни усещане за нашата съдба повдига мързеливата материя, която натрупваме. „Погледни в сърцето си и тогава пиши“ е казал един стар английски писател, който обаче не е изпълнявал това, което е проповядвал. А вие, господине…
— Аз съм нищо, но ще бъда нещо — каза младежът кратко и горчиво.
— А защо това желание не реализира целта си?
— Само защото съм италианец — каза Цезарини. — У нас ние нямаме литературна публика. Имаме дилетанти и литеранти, студенти и дори автори, но те образуват само една котерия, а не публика. Аз съм писал, публикувал, но никой не ме е слушал и чел.
— Това се случва често и в Англия — каза Малтрейвърс.
Италианецът продължи:
— Исках да живея в устата на хората, да раздвижа отдавна заспали мисли, да събудя струните на старата лира! Напразно. Подобно на славея, аз пея само за да съкрушавам сърцето си с меланхолични напеви.
— Има епохи във всички страни — каза нежно Малтрейвърс, — когато някои литературни работи не са на мода, и когато никой гений не може да обърне вниманието на публиката върху тях. Но вие мъдро споменахте, че има две съдилища — Публиката и Времето. На вас ви остава последното, към което да апелирате. Вашите велики италиански историци са писали за неродените още — техните трудове са били публикувани след смъртта им. В това равнодушие към известността приживе има за мен нещо възвишено.
— Аз не мога да ги имитирам. И те не са били поети — каза остро Цезарини. — За поетите, хвалбата е необходим подтик. Пренебрежението е смърт.
— Драги господин Цезарини — каза англичанинът разчувстван, — не се отдавайте на такива мисли. Трябва да има в една здрава амбиция упоритост за запазването й до старост. Тя трябва да продължава да живее и да очаква деня, който идва бавно или бързо за всички, трудовете на които заслужават внимание.
— Но може би моите не заслужават. Аз понякога се боя от това и то е една страшна мисъл!
— Вие сте още твърде млад — каза Малтрейвърс. — Колко малко са хората на вашата възраст, които се разболяват от копнежа за слава. Тази първа стъпка може би е половината път към наградата.
Не сме сигурни, че Ърнест мислеше точно така, както говореше, но това беше най-деликатното успокояване, което можеше да предложи на този човек, чиято внезапна откровеност го обърка и натъжи. Младежът имаше отчаян вид. Малтрейвърс се потруди да промени темата — стана и тръгна към балкона, който се надвесваше над езерото. Заговори за времето, спря се върху възхитителната гледка, посочи дребните, скрити хубости наоколо с окото и вкуса на човек, който е наблюдавал Природата в подробности. Гостът леко се въодушеви и стана по-весел. Той започна дори да говори с увлечение. Цитира стихове и говори върху тях. Малтрейвърс все повече и повече се заинтересуваше от него. Той полюбопитства да узнае дали таланта му отговаря на стремежите, намекна на Цезарини желанието си да види съчиненията му — точно това, което младежът желаеше. Бедният Цезарини! Това беше много за него — да има нов слушател, и той си въобрази, че всеки честен слушател ще се възхищава от поезията му. Но поради своята боязливост прие поканата неохотно и се подвоуми. Малтрейвърс, за да му помогне да излезе от това трудно положение, му предложи разходка по езерото.
— Един от хората ми ще гребе — каза той, — вие ще ми разказвате и аз ще бъда за вас това, което старата домакиня е била за Молиер.
Малтрейвърс ставаше много добродушен, когато биваше трогнат, при все че не изобилстваше с това, което се нарича весело разположение, което плува по повърхността и се усмихва на всички еднакво.
Поетът се съгласи и те скоро бяха сред езерото. Денят беше задушен и вече наближаваше обяд, тъй че лодката се движеше бавно по сенките край брега. Цезарини извади от вътрешния си джоб няколко ръкописа с дребен и красив почерк. Кой не познава старанията, които младият поет полага, за да даде приятна външност на любимите стихове?