— Въпреки това признавам, че има много галантност и благороден нормандски дух във френския народ, което ме кара да му простя много от прекаленостите, и да мисля, че той е предназначен за велики дела, когато опитът ще е поотрезвил топлата му кръв. Някои народи, подобно на някои хора, бавно достигат зрелост. Други изглеждат мъже още в люлките си. Англичаните, благодарение на своя дързък саксонски произход — издигнати, а не потиснати от нормандското влияние — никога не са били деца. Разликата е поразителна, когато наблюдавате представителите на двата народа посредством техните велики хора, било писатели или заслужили граждани.
— Да — каза Дьо Монтен, — и у Милтън, и у Кромуел няма нищо детско, дори блестящо. Не мога да кажа същото за Волтер или Наполеон. Дори за Ришельо, най-мъжественият от нашите държавници, имаше толкова много от френското дете в себе си, че си въобразяваше, че е едно много добро момче — галантен, остроумен и критичен. Колкото се отнася до писателите от школата на Расин, те не бяха вън от държащата първенство група на имитаторите — сухи копировачи на псевдокласицизма, в който виждаха формата, но никога не долавяха духа. Докато вашият Шекспир е съвсем друго — неговите Троглъс и Кресида преливат от древен дух, въпреки че не са имитация на нищо древно. Нашите французи копират великите образи на древността, също както една ученичка копира рисунка като я държи срещу прозореца и чертае линиите по оризова хартия.
— Но по-новите ви писатели като Дьо Стал, Шатобриан?
— Не намирам друга грешка у сантименталистите — отговори Дьо Монтен, — освен тази на изобилстващата слабост. Те нямат кости и мускули в гения си. Всичко е в женствената симетрия. Те мислят, че силата се съдържа в гладки фрази и малки афоризми, и изобразяват могъщата буря на човешкото сърце със загладената красота на един миниатюрен рисувач върху слонова кост. Не! Те и двамата са деца от друг вид — любвеобилни, добре облечени и много умни — но пак деца. Техните сантименталности, техният егоизъм и тяхната суета не могат да заинтересуват мъжествените същества, които знаят какво е живота и неговите строги цели.
— Вашият зет — рече Малтрейвърс с лека усмивка, — ще намери във ваше лице един обезкуражителен критик.
— Бедният ми Кастручио! — отговори Дьо Монтен, въздишайки леко. — Той е една от онези жертви, които се срещат сред нас по-често, отколкото си мислим, и стремежите на които са над силите им.
— Но авторите, които добиват безсмъртие, не са винаги първостепенни.
— Първостепенни в техния път, предполагам. Те трябва да са свързани с историята на тяхната литература и да са упражнили известно влияние. А Кастручио е само ехо от други. Но тази меланхолична болест у моя зет би се излекувала, може би, ако той не беше италианец. В Италия, човек ако обича отечеството си, това престъпление е достатъчно да го направи недостоен за обществена служба и той не може да мръдне крачка из спекулациите без да попадне във водите на австрийците или папата. Аз предполагам, че Кастручио ще свърши в някой антиквариат и ще спори върху развалините от времето на римляните.
Малтрейвърс беше замислен и мълчеше. Странно беше, но факт: възгледите на Дьо Монтен не обезкуражиха новия му и таен стремеж за интелектуални успехи. Не защото чувстваше, че сега може да ги застигне, а защото чувстваше желязната си натура и знаеше, че човек, който има „желязо“ в натурата си, най-накрая достига до начин, по който може да изостри метала и да го направи годен за употреба.
Към хазяина и гостенина се присъедини сега самия Кастручио — мълчалив и мрачен, какъвто обикновено беше, особено в присъствието на Дьо Монтен, от когото чувстваше себелюбието си наранено. Защото въпреки че се мъчеше да мрази суровия си зет, беше принуден да признае, че Дьо Монтен не бе човек, който можеше да бъде мразен.
Малтрейвърс вечеря със семейство Дьо Монтен и прекара вечерта с тях. Разбира се, забеляза, че Кастручио, който прочувствено изливаше в стиховете си най-голяма сантименталност, който действително, по натура, беше деликатен, е дотолкова погълнат от най-лошите интелектуални пороци като вечното парадиране със собствените превъзходства и способности, че нито веднъж не достави удоволствие на тези, които бяха около него. Той не притежаваше нищо от изкуството на общителната снизходителност, нищо от веселото младежко разположение, което обикновено принадлежи на добродушните младежи.