IV
Времето минаваше и есента се беше приближила доста до зимата, но Малтрейвърс още се бавеше в Комо. Почти не видя друго семейство, освен това на Монтен, и по-голямата част от времето си прекарваше сам. Занятието му продължаваше да бъде опитване на силите. И тези опити ставаха посмели и по-мащабни. Той внимаваше обаче да не показва развлеченията си в Комо на новите приятели: не желаеше публика, не жадуваше за общество. Само искаше да практикува ума си. Той разбра, докато напредваше, че човек не може нито да изучава много дълбоко, нито да съчинява с голямо изкуство, докато няма някоя определена цел пред себе си. В първия случай някой клон от науката, който да владее, а във втория — някое схващане, върху което да работи. Малтрейвърс се върна към момчешката си страст за метафизическо съзерцание. Но с какви различни резултати се бореше той сега с хитрите учени — сега, когато практически беше познал човечеството! Как несъзнателно нови светлини блесваха пред него, докато се движеше по лабиринта от причини и следствия, чрез които ние се стремим да достигнем до онова любопитно двуформено чудовище — човека. Неговият ум действително се насити с дълбоки изследвания и размишления, и когато най-после ги преустанови, той се почувства така, сякаш не беше живял в уединеност и беше преминал през един процес на действие в заетия свят: тъй много по-правилни, много по-ясни бяха станали знанията му за себе си и другите. Но макар тези изследвания да добиха цвят, те не ограничиха умствените му занимания. Поезията и по-леката литература в него не само че не отслабнаха, но се превърнаха в едно критическо и сериозно учение. Възхищаваше се като проникваше в причините, които са направили въздушните паяжини, изтъкани от човешката фантазия, тъй трайни и силни във влиянието си над грубия работен ден на света. И каква приятна сцена — какво небе, какъв въздух, върху които да се започнат проектите на тази амбиция, която се стреми да установи една империя в сърцата и паметта на човечеството! Вярваме, че има голямо влияние върху бъдещите трудове на един писател мястото, където той най-напред бленува, че му е предопределено от съдбата да пише!
Тъкмо в това време Ърнест получи друго писмо от Кливлънд. Добрият приятел се беше разочаровал и натъжил, че Малтрейвърс не беше послушал съвета му да се завърне в Англия. Той изказваше недоволството си, задето не беше отговорил на писмото на Ърнест, с което последният се извиняваше. Но напоследък беше боледувал от опасна болест, която го беше докарала близо до гроба, и с едно смекчено сърце от изтощението на тялото си той пишеше сега в първите минути от оздравяването си на Малтрейвърс, съобщавайки му за инфаркта, който беше получил, и за опасността, в която се беше намирал, и настояваше още веднъж по-скоро двамата да се видят заедно. Мисълта, че Кливлънд — добрия, нежния настойник на неговата младост — е бил близо до смъртта, че той никога не би се вече облягал на тази подкрепяща ръка, нито би разчитал на бащинския глас, хвърли Ърнест в ужас и угризение на съвестта. Той реши веднага да се завърне в Англия и започна да се приготвя за това.
Отиде да се сбогува със семейство Дьо Монтен. Терез учеше по-голямото си дете да чете. Беше седнала до отворения прозорец на вилата, облечена чисто и спретнато. Момчето, със своето красиво, смело и здраво лице, се беше обърнало безстрашно към нея, докато тя се мъчеше да го въведе полусериозно, полунасмешливо в тайните на буквите. Красивото момче и хубавата млада майка бяха една очарователна картина. Дьо Монтен четеше трудовете на прочутия си съименник, с когото се гордееше, и не се знаеше с какво право претендира, че той му е праотец. От време на време вдигаше поглед от страницата, за да види как напредва наследника му и за да се държи в течение на неговото умствено развитие. Но не се намесваше в майчината лекция. Беше достатъчно разумен, за да знае, че има един вид симпатия между едно дете и една майка, което се равнява на всичкото превъзходство на един баща, който желае да направи така, че учението на малките да бъде приятно. Той беше много по-умен, за да не презира системите, които поставят децата в известни рамки за учение. Знаеше, че философите не са правили никога по-голяма грешка от тази, дето са настоявали тъй много да се започва с отвлечено образование още от люлката. Достатъчно е да се върви по темперамента на детето. Защото след това няма привилегия, която да компенсира увреждането на здравето или съкрушаването на духа на детето. Доколкото е възможно то не трябва да бъде оставяно да вкуси от съкрушаващата горчивина на страха. Едно смело дете, което ви гледа в лицето, говори истината и засрамва дявола. По този начин трябва да правим добри, смели и разумни хора!