Малтрейвърс влезе, без да е предизвестил очарователното семейство и застана незабелязан за няколко минути до вратата. Малкият ученик беше първият, който го забеляза, и забравяйки урока си, се завтече да го поздрави, понеже Малтрейвърс, макар че оставаше по-скоро нежен, отколкото весел, беше любимец на децата. Неговото хубаво, спокойно и грациозно лице сторваше много повече добро на децата, отколкото ако джобовете му бяха пълни с различни плодове.
— А, господин Малтрейвърс! — извика Терез и стана. — Вие изличихте всичките букви, които се мъчихме да изпишем през последния час.
— О, госпожо — рече Малтрейвърс, като седна и постави детето на коляното си. — Сигурен съм, че младият ми приятел ще започне да работи наново с по-голямо желание след това малко прекъсване на занятията му.
— Вие ще останете при нас през целия ден, надявам се? — каза Дьо Монтен.
— Действително — каза Малтрейвърс, — дойдох да искам разрешение да остана, тъй като утре заминавам за Англия.
— Нима? — възкликна Терез. — Колко ненадейно! Как така ще ви изпуснем! О! Недейте си отива. Да не би да имате лоши вести от Англия?
— Имам някои новини… викат ме да се върна — отговори Малтрейвърс. — Моят настойник и втори баща е зле болен. Аз съм неспокоен за него и се обвинявам за това, че съм го забравил тъй дълго във вашето съблазнително общество.
— Действително съжалявам, че ще ви загубим — каза Дьо Монтен с по-голяма горещина в тона, отколкото в думите си.
— Надявам се, че ще се срещнем пак скоро. Вие ще дойдете пак, може би, в Париж?
— Вероятно — каза Малтрейвърс, — и вие, може би, ще дойдете в Англия?
— Ах, как бих желала! — възкликна Терез.
— Не, ти не би обикнала никак Англия — каза съпругът й.
— Би ти се сторила съвършено тъжна. Тя е една от тези страни, с които местните жители биха се гордели, но която не доставя никакви развлечения за един чужденец, точно защото е тъй пълна със сериозните занимания на гражданите си. Най-приятните страни за чужденците са най-неприятните за местните жители — Италия, например — и обратното…
Терез поклати глава в знак, че не е убедена.
— А къде е Кастручио? — попита Малтрейвърс.
— Той е с лодката си на езерото — отговори Терез. — Ще бъде неутешим при вашето заминаване. Вие сте единствената личност, която той може да разбере, или която го разбира — единствената личност в Италия, да не кажа почти в целия свят.
— Добре — ще се видим на обяд — каза Ърнест. — Дотогава нека ви помоля да ме придружите. Бих желал да си взема сбогом с близкия кристален извор.
Терез, която се възхищаваше от всяка екскурзия, бързо се съгласи.
— И аз също, мамо — извика детето, — и сестричето ми!
— О, разбира се — каза Малтрейвърс, говорейки вместо родителите.
Тъй че компанията беше скоро готова и не след дълго всички се отправиха по блещукащите и образуващи браздички води, тъй като ноември в Италия е също като септември на север. Децата бърбореха, а възрастните разговаряха за хиляди неща. Беше един приятен ден, последният ден в Комо! Защото при сбогуването на приятели има действително нещо меланхолично, но не мъчително както при любовта. Може би е по-добре ако бихме могли да се освободим съвършено от любовта. Животът би минавал по-гладко и по-щастливо без нея. Приятелството е виното за съществуване, любовта е ужасно питие.
Когато се завърнаха, те намериха Кастручио да седи на поляната. Той не изглеждаше толкова много отпаднал духом от перспективата на заминаването на Ърнест, както Терез си мислеше. Защото Кастручио Цезарини беше много завистлив, и напоследък изглеждаше натъжен и недоволен от възхищението, с което семейство Дьо Монтен гледаха на Ърнест.
„Защо е всичко това? — често се питаше той. — Защо те са много по-доволни от присъствието на този чужденец, отколкото, когато са с мен? Моите идеи са също тъй свежи и оригинални. Аз имам достатъчно гений, но дори моят зет признава неговите способности и предсказва, че той ще бъде знаменит човек. Докато аз — не! Човек наистина не може да бъде пророк в своята страна“.
Нещастен младеж! Умът му носеше корените, които задушаваха цветята в почвата, която, ако би била правилно култивирана, би давала само плодове. Кастручио преживяваше такава криза в живота, в която един чувствителен и поетичен човек се създава или пропада. Криза, в която чувството се замества от страстите, в която любовта към нещо реално събира разпръснатите лъчи на сърцето. От този Божи съд той би излязъл по-чист и по-мъжествен — така се надяваше понякога Малтрейвърс. Тогава малко мислеше колко близко е свързан с неговата съдба този откъс от историята на италианеца! Кастручио излезе с Малтрейвърс на разходка, и когато стигнаха в горичката зад къщата, той му каза с известно затруднение: