— Вие отивате, предполагам, в Лондон?
— Ще мина през Лондон. Бих ли могъл да направя нещо за вас?
— Ами да, поемите ми! Мисля да ги публикувам в Англия. Вашата аристокрация харесва италианската книжнина и може би ще бъда четен от благородниците — това е подходящата публика за поетите. Що се отнася до вулгарното стадо, аз го мразя!
— Драги Кастручио, ще се заема да бъдат публикувани вашите поеми в Лондон, щом желаете това. Но не се разчувствайте. В Англия четем малко поезия, дори на нашия език, и ме е срам да кажа, че сме безразлични към чуждата литература.
— Да, изобщо за чуждата литература, прав сте, но моите поеми са от друг вид. Те трябва да обърнат вниманието към себе си в един интелектуален кръг.
— Добре. Нека опитаме. Може да ми дадете поемите си, когато се разделяме.
— Благодаря ви — каза Кастручио с весел тон, стискайки ръката на приятеля си. През останалата част от вечерта той изглежда се беше променил изцяло: милваше децата и не се присмиваше на сериозния разговор на своя зет.
Когато Малтрейвърс стана да си върви, Кастручио му даде пакета. След това, изцяло погълнат от виденията си за бъдеща слава, изчезна от стаята, за да потъне насаме в мечти. Не искаше повече да знае за Малтрейвърс. Беше се възползвал от него и не съжаляваше за неговото заминаване, понеже то щеше да улесни появяването му в един нов свят!
Ситен дъжд валеше на прекъсвания, звездите се показваха през движещите се облаци и Терез не смееше да излезе от къщи. Стисна ръката на младия си гостенин и му пожела добър път със сълзи на очи.
— Е — каза тя, — когато се видим пак, вярвам, че ще бъдете женен и аз ще обичам сърдечно вашата съпруга. Няма по-голямо щастие от женитбата и домът! — И тя погледна с искрена нежност Дьо Монтен.
Малтрейвърс въздъхна. Мислите му се насочиха назад, към Алис. Къде ли се намираше сега това самотно и без приятели момиче, невинната любов на което беше направила един дом за него? Той отговори със смътен и обикновен механичен израз и напусна стаята с Дьо Монтен, който настояваше да го изпрати навън. Когато наближиха езерото, Дьо Монтен наруши мълчанието.
— Драги мой Малтрейвърс — каза той със сериозен тон, — ние може да не се видим в продължение на години. Аз живо се интересувам от вашето щастие и кариера — да, кариера, повтарям. Не желая да въодушевлявам младежите с амбиции. Достатъчно е за мнозина от тях да бъдат добри и почтени граждани. Но в случая с вас това е различно. Виждам във вас един усърден и размишляващ, а не прибързан младеж, който определено се придвижва към знаменито мъжество. Вашият ум не е още установен, това е вярно, но той бързо се избистря и узрява от ферментацията на момчешките сънища и страсти. Вие имате всичко във ваша полза — компетенция, вродени качества и над всичко — вие сте англичанин! Имате могъща сцена, на която, вярно е, не можете да стъпите без да сте достоен и без труд, но толкова по-добре. Това е сцена, на която силни и решителни съперници ще ви подтикват към надпревара, а състезанието ще тренира силите ви. Помислете каква величествена съдба е да имате влияние над широкия и винаги уголемяващ се ум на една такава страна. Да чувствате, когато се оттеглите от действащата сцена, че сте изиграли незабравима роля — че сте били медиума на великата воля Божия за прокарването на нови идеи в света — и сте дали първенство на почтеното и красивото. Това е истинската амбиция. Желанието само за лична известност е суета, не амбиция. Чертата, която забелязах у вас — добави французинът с усмивка, — най-вредна за вашите шансове за известност, е че сте твърде много философ, склонен към ленивостта на култивираното свободно време. А не трябва да мислите, Малтрейвърс, че една активна кариера ще бъде един път от рози. Засега нямате никакви неприятели. Но в минутата, когато се опитате да добиете известност, с вас ще се злоупотреби, ще бъдете наклеветен, нападнат. Ще бъдете потресен от гнева, който сте предизвикали, и ще въздишате за предишната си неизвестност, в която сте били. Ще считате, подобно на Франклин, че сте платили твърде скъпо за свирката си. Но в замяна на вашите лични неприятели благородната отплата ще бъде, че самото Общество е станало ваш приятел, а може би и потомството! Освен това — прибави Дьо Монтен с почти религиозна тържественост в гласа си, — има съвест в главата както и в сърцето, и на стари години ние също тъй чувстваме угризения на съвестта, ако сме развратили естествените си добродетели. Дълбокото задоволство от чувството, което изпитва човек, че не е живял напразно, е едно от най-щастливите чувства, засягащи само определен кръг хора и свършващи заедно с нашия живот, в сравнение на неизразимото и вечно траещо добро, което може да направим като общественици с една книга или с един закон? Бъдете уверен, че Всевишния поставя всичките добрини и всичките злини, направени от неговите създания, на справедливи везни. С правилната преценка на всичко това, Малтрейвърс, вие ще имате всичките поводи при един висок ум и една чиста амбиция да се събудите от леността и да се борите с достойнство в света за една голяма награда.