Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал тъй много поласкан, тъй много подтикнат към възвишени стремежи. Величественото красноречие и пламенното насърчение на този човек, който обикновено беше студен, го разчувства. Той се сепна, въздъхна дълбоко, изчерви се и каза:
— Дьо Монтен, вашите думи ми изясниха хиляди съмнения и скрупули. Те отидоха право в сърцето ми. За пръв път разбирам какво е слава, какво е амбиция и какво е награда за труда! Видения, надежди, въжделения може да съм имал и преди. От месеци насам един нов дух витае в мен и почувствах, че ми поникват криле. Но всичко беше объркано, смътно несигурно. Съмнявах се в благоразумието на усилието при един така кратък живот и при тъй хубавите удоволствия на младостта. Сега не гледам на живота иначе, освен като на част от вечността, за която чувствам, че сме се родили. И признавам тържествената истина, че предназначението ни е да водим достоен живот и да бъдем същества, в които живия принцип никога не изчезва. Сбогом! Радост или скръб ще ме сполети, неуспех или успех, не знам, но ще се боря, за да заслужа вашето приятелство.
Малтрейвърс скочи в лодката си. И нощните сенки скоро го грабнаха и изгубиха за блуждаещия поглед на Дьо Монтен.
Част IV
I
Ще се отдалечим за известно време от следването на Малтрейвърс в безшумния прогрес на умственото му развитие, за да погледнем назад към по-жестоката съдба, която беше предопределена за Алис Дарвил. По нейния път поезията не хвърляше никакви цветя, нейните самотни стъпки към отдалечения храм, където отиваше на поклонение и където намираше почивка, не бяха осветени от мистичната светлина на науката, нито пък бяха водени от хилядите звезди, които винаги са ясни в небесата за облагодетелстваните очи на гения и на въображението. Не по въздушните и весели пътища, които се извиват така надалеч от всекидневния живот и занятията на обикновените хора, не по уединените Алпи на духовната философия блуждаеха самотните стъпки на детето на бедността и скръбта. По отъпканите и изхабени друмища на обикновения живот, със съкрушено сърце и с окървавени крака, Алис вървеше към съзнанието, че целта, великата тайна в живота и сумарната задача на всичките философии, независимо дали практична или идеална, е била, може би, достижима колкото за нея, толкова и за еластичните стъпки и сърце на онзи, който жадуваше по-великото и почти вярваше в невъзможното.
Връщаме се в онази мрачна нощ, през която Алис беше откъсната от покрива на любимия си.
Дълго време беше минало преди тя да дойде в съзнание, за да види какво се е случило и да има ясна представа за страшния обрат, който беше взела съдбата й. Това беше през една мъглява и мрачна утрин. Грубата, покрита кола, която я носеше, минаваше по развален и запустял път, завиваше около безлюдни хълмове, които, в Англия, обикновено подсказват близостта на морето. Разтреперана погледна наоколо: съучастникът на баща й, Уолтър, лежеше прострян до краката й и тежкото му дишане показваше, че беше дълбоко заспал. Дарвил подканяше изморените и натъжени коне да вървят. Широкият му гръб бе обърнат към Алис. Дъждът капеше от шапката му, тъй като на мястото, където седеше отпред, не беше защитен от него, и сега, когато се обърна и злокобният му и мрачен поглед се спря върху лицето на Алис, изражението му изглеждаше още по-зло. Неприветливата утрин завършваше отвратителната картина на неприкрито и разбойническо нищожество.
— Хо, хо! Алис! Ти вече дойде на себе си — каза той с иронична усмивка. — Радвам се за това, защото не мога да търпя при мен хубави дами да припадат. Ти си имала един дълъг празник, Алис. Сега трябва още веднъж да се научиш да работиш за бедния си баща. А ти си хитрувала. Но нищо, за миналото ти прощавам. Не трябва да бягаш вече така без мое знание. Ако имаш желание за любовници, няма да ти преча, но стария ти баща трябва да разбере нещо от това.
Алис не можеше да слуша повече. Тя закри лицето си с наметалото, което бе хвърлено върху нея, и въпреки че не припадна, чувствата й изглеждаха парализирани. Постепенно Джон Уолтър се събуди и двамата мъже, без да обръщат внимание на нейното присъствие, започнаха да разговарят върху плановете си. След известно време Алис дойде достатъчно на себе си, за да може да слуша с инстинктивната надежда, че някой план за бягство може да й бъде подсказан. Но от това, което можеше да схване от несвързаните и разнообразни проекти, върху които те разискваха един след друг, спорейки с отвратителни псувни на едва разбираем просташки език, тя можа само да научи, че беше решено на всяка цена да се напусне местността, където се намираха. Но къде бяха всъщност? Беше неизвестно. Колата спря най-после пред една мизерна странноприемница. Голям надпис уверяваше, че се дават добри удобства за пътниците. Под него беше прибавено следното: