— Хо, хо! Алис! Ти вече дойде на себе си — каза той с иронична усмивка. — Радвам се за това, защото не мога да търпя при мен хубави дами да припадат. Ти си имала един дълъг празник, Алис. Сега трябва още веднъж да се научиш да работиш за бедния си баща. А ти си хитрувала. Но нищо, за миналото ти прощавам. Не трябва да бягаш вече така без мое знание. Ако имаш желание за любовници, няма да ти преча, но стария ти баща трябва да разбере нещо от това.
Алис не можеше да слуша повече. Тя закри лицето си с наметалото, което бе хвърлено върху нея, и въпреки че не припадна, чувствата й изглеждаха парализирани. Постепенно Джон Уолтър се събуди и двамата мъже, без да обръщат внимание на нейното присъствие, започнаха да разговарят върху плановете си. След известно време Алис дойде достатъчно на себе си, за да може да слуша с инстинктивната надежда, че някой план за бягство може да й бъде подсказан. Но от това, което можеше да схване от несвързаните и разнообразни проекти, върху които те разискваха един след друг, спорейки с отвратителни псувни на едва разбираем просташки език, тя можа само да научи, че беше решено на всяка цена да се напусне местността, където се намираха. Но къде бяха всъщност? Беше неизвестно. Колата спря най-после пред една мизерна странноприемница. Голям надпис уверяваше, че се дават добри удобства за пътниците. Под него беше прибавено следното:
Странноприемницата беше усамотена, далеч от друго селище. Пустинята наоколо беше така лишена от дървета и дори от храсти, че Алис разбра: няма никаква надежда да може да избяга от такова място. За да усили сигурността, самият Дарвил я повдигна да слезе от колата и я въведе по счупена и неосветена стълба в мръсна таванска стаичка. Блъсна я грубо вътре, заключи я и слезе долу. Времето беше студено. Влагата личеше по стените, а нямаше нито огън, нито огнище. Алис беше облечена съвсем тънко. Наметалото и шалът й бяха основното облекло, обаче тя не чувстваше студ, тъй като сърцето й беше по-студено от външната атмосфера. На обяд някаква възрастна жена й донесе малко храна, приготвена от риба и дивеч. С подканващ просташки поглед старицата посочи един съд за измерване на спиртни питиета, който придружаваше месната храна, и я увери с прегракнал глас, че „Стария Том е по-добър приятел, отколкото който и да било друг от младежите!“ След като това посещение свърши, Алис беше наново оставена сама. Остана така докато се стъмни и влезе Дарвил. Носеше вързоп дрехи, такива, каквито се носят от селяните в тази примитивна област на Англия.
— Ето, Алис — каза той, — облечи тези топли дрехи, хубави дрехи не са за сега. Не трябва да оставим никакви следи след себе си. Копоите са след нас, малката ми. Ето ти едно хубаво топло наметало и едно червено шалче, което би изплашило кокошките. Колкото се отнася до другото наметало и шал, не се безпокой за тях. Няма да изчезнат; ще ги запазим за когато стигнем в някой голям град, където има младежи с пълни джобове, понеже вече си разбрала, че лицето ти е твоето богатство. Хайде, побързай, трябва да тръгваме. Ще дойда да те взема след десет минути. Шшт! Не отпадай духом. Вземи, пий от „Стария Том“, вземи, казвам ти! Какво? Не искаш? Добре, за твое здраве, и да ти е сладко.
Сега, когато вратата още веднъж се затвори след Дарвил, сълзите за пръв път избликнаха, за да облекчат Алис. Дрехите — подарък от Ърнест по неговия вкус — бяха последната останка от онзи възхитителен живот, който изглежда беше отлетял безнадеждно. Всяка следа от този живот, от него, любимия, закрилящия, обожаващия всяка следа от любовта, трябваше да бъде изгубена за нея завинаги. Това беше като онази последна фатална церемония (както беше чела някъде в малките елементарни томове, предназначени за нейното образование), в която онези, които са осъдени на работа из рудниците в Сибир, биват обличани в робски дрехи, името им завинаги се заличава и се захвърлят в широките пустини, от които дори милостта на деспотизма, ако би се събудила някога, не би могла да ги възвърне. Всичко, което се знае за тях — тяхната индивидуалност — всичко, което би ги различавало от общото стадо, се изтръгва от тях и се захвърля вън от света. Тя още хълцаше с буйна и неудържима мъка, когато Дарвил влезе пак.
— Как, още не си се облякла? — извика той нетърпеливо с яростен глас. — Слушай, така не може. Ако за две минути не се приготвиш, ще изпратя при теб Джон Уолтър да ти помогне, а неговите ръце са груби, мога да ти кажа.
Тази заплаха накара Алис да се съвземе.
— Ще направя това, което искаш — каза тя кротко.