Но въпреки че кръвта на Алис се смразяваше от бащиния й отвратителен език, тя видя в самите му постъпки възможност да избяга. В един час на пиянство той я изтласка вън от къщата и застана да я наблюдава. Това беше в град Корк. Тя взе решение моментално — зави по една тясна уличка и започна да бяга с всичка сила. Дарвил напразно се помъчи да я настигне — погледът му беше замътен, стъпките му — залитащи от пиянството. Тя чу последното му проклятие да заглъхва някъде далеч. И страхът ускори хода й. Спря се най-после и видя, че се намира в предградие. Отпусна се неподвижно, съсипана и изнемощяла, но, за пръв път почувства, че в нея се раздвижва някакъв странен и нов живот. Отдавна знаеше, че носи в утробата си нероденото отроче на Малтрейвърс. И това я караше да се бори и да живее. Но сега зародишът беше избързал да стане същество — движеше се и отправяше зов към нея — нещо невидимо, непознато, и в същото време живо същество, апелиращо към своята майка! О, какъв трепет почувства от полуизказаната нежност и полутайнствения ужас на този момент! Каква нова страница в живота на една жена съобщаваше той. Сега, междувременно, трябваше да бъде внимателна към себе си — трябваше да се предпазва от умора, трябваше да се бори с отчаянието. Беше й доверено нещо свято — животът на друг — детето на Обожавания. Беше лятна нощ. Тя седна на един груб камък. Градът беше от едната й страна със стотиците светлини. Побелелите полета бяха от другата страна, а отгоре — месечината и звездите. Повдигна насълзените си очи и й се стори, че Бог, нейният Закрилник, се усмихва от красивото небе. И така, след една почивка и тиха молитва стана и продължи пътя си. Когато се умори, се промъкна под една стряха в двор на някакво имение и за първи път от седмици насам потъна в сън на сигурност и надежда.
III
Бяха изминали точно две години от нощта, когато Алис бе откъсната от вилата. По това време, когато Малтрейвърс се скиташе между развалините в древния Египет, на самата полянка, където Алис и любимият й тъй често се бяха разхождали, хванати ръка за ръка, се беше събрала весела група от деца и младежи. Вилата беше купена от някакъв богат и оттеглил се от света индустриалец. Той беше издигнал още един етаж и го беше покрил със сини плочи. Хубавите веранди, покрити с пълзящи растения, бяха съборени, защото госпожа Хобс мислеше, че придават мрачен вид на стаите. Малкият селски вход беше заменен от четири йонически колони; голяма нова трапезария беше построена в едното крило, а над нея — нова приемна. Малката някога вила изглеждаше величествена. Вътрешният водоскок беше премахнат, защото правеше къщата влажна. Пътната врата не беше вече скромната, зелена, дървена врата, която стоеше винаги полуотворена. Сега беше висока, желязна и добре заключваща се врата между две големи колони. На нея имаше поставена желязна табела, върху която беше гравирано: „Дом на Хобс. Звънете.“
Малкият Хобс и по-големите Хобс бяха на поляната. Някои от тях току-що се бяха върнали от училище, понеже днес беше събота следобед, когато не се работеше. Имаше веселие, шум и викове, което почтената стара двойка наблюдаваше спокойно. Хобс, бащата, пушеше лулата си; Хобс, майката, разговаряше с най-възрастната си дъщеря (красива млада жена, омъжена от три месеца по любов за един беден човек) върху темата как може да се обработи овнешкото месо така, че да се запази задълго добре.
— Винаги, драга, гледай да е с големи мускули, то е по-трайното. Чакай, какъв шум вдигат момчетата! Не, мило, топката не е тук.
— Мамо, под роклята ти е.
— Хайде, дете, колко си лошо.
— Хей, господине! Сега е мой ред. Биди, чакай, момичета, чакайте, момичета, почвайте.
— Боб, хитруваш.
— Тате, Нед казва, че хитрувам.
— Твърде вероятно, драги мой, тъй като ще ставаш адвокат.