— Какво странно момиче — каза госпожа Хобс.
— Новини за енорията — каза господин Хобс. — И при това тъй млада — какъв срам.
— Момичетата в околността са много лоши сега, Джени — каза майката на булката.
— Сега разбирам защо търси господин Бътлър — каза Хобс с многозначително намигване. — Дошла е да проклина!
Желанието да дойде при Бътлър беше поддържало силите на Алис. То й беше дало куража по времето на острите болки на раждането, както и по времето на една тежка и съсипваща болест, която в разстояние на месеци след нейното бягство я беше хвърлила на едно селско легло. Заради това идване ден след ден беше нашепвала: „Аз ще се оправя, ще бъда по-добре, ще преодолея всички трудности в пътуването до вилата, ще го намеря там, ще поставя малкото си в ръцете му. Всичко ще бъде пак светло“. Заради това, щом като можеше да върви без придружител, веднага тръгна пеш от далечната земя. Но не знаеше по кой път да върви — не помнеше местността, в която се намираше вилата, знаеше само името на града. И въпреки че той беше голямо населено място, никой, когото попиташе, не знаеше за него, или беше погрешно направлявана. С почти животински инстинкт се беше влачила в студ и пек, гладна и жадна, към предишната къща на господаря си, по пустия си самотен път. И тройно се беше преуморила, и тройно се беше задължавала за една скромна милост за легло, където да сложи болнавото си и изтощено тяло. Веднъж бебето — нейното любимо същество, нейният живот — беше болно, близо до смъртта, и тя не беше могла да се помръдне, докато то, което беше момиченце, не се беше усетило здраво и не беше започнало да се усмихва и чурулика. И така, много и много месеци се бяха изминали от деня, когато беше предприела своето пътешествие, до този ден в който стигна до своята цел. Но никога, освен когато детето биваше болно, не се беше отчайвала, не беше падала духом и не беше изгубвала надежда. Щеше да го види пак, и той щеше да целуне детето й. А сега — не, не можем да опишем силата на този зашеметяващ удар! Не знаеше нищо за добрите предпазни мерки, които Малтрейвърс беше взел. А той беше размислил достатъчно за нейното съвършено невежество за света. Как би могла тя да предположи, че съдията, който се намираше само на един километър от нея, би могъл да й каже всичко, което тя искаше да знае? Ако беше срещнала само градинаря или старата жена — прислужницата — всичко щеше да е добре. За последната, действително, тя имаше намерение да попита. Но жената се беше поминала, а градинарят беше заел някаква странна служба в някаква отдалечена страна. И така изгасна последният лъч на надеждата. Ако само едно лице, което помнеше търсенията на Малтрейвърс, я срещнеше и познаеше! Но тя беше виждана от толкова малко хора и сега беше тъй тъжно променена. Нейният път не беше още преминат, и щеше да противостои на още много силни ветрове по тъжните морета преди да стигне най-после в пристанището си.
IV
Алис почувства, че е сама в големия свят с детето си. Не вече за да бъде закриляна, а за да закриля. И след първите няколко дни, прекарани в агония, беше обладана от нов дух, не на надежда, а на търпение. Самотните й скитания, в които само Бог й беше водач, допринесоха много за издигането и за закаляването на характера й. Чувстваше, че може да се обляга на Неговата мистериозна твърдост; чувстваше също отговорността на майката. Захвърлена за толкова месеци сама, изоставена да разчита на собствените си сили, дори за насъщния си хляб, нейният интелект несъзнателно се изостри и тя придоби навик на търпелива храброст. Реши да отиде другаде, защото нито можеше да понася спомените, свързани с околността, където се намираше, нито можеше да мисли, без да потрепва от ужас върху възможността за бащиното й завръщане. И така, един ден тя поднови скитанията си и след като пътува седмица, пристигна в едно малко село. Благотворителността е нещо тъй обикновено в Англия; тя тъй изниква навсякъде от само себе си, че Алис почти не чувстваше нужда от най-необходимите неща за съществуване. Нейните скромни маниери, приятен и звучен глас, често предразполагаха и най-жестоките, тъй че обикновено се снабдяваше с необходимите средства, за да си купи хляб, за да си осигури подслон през нощта. Ако понякога не можеше да успее в това, тя можеше да понесе глада и не се страхуваше да се промъкне до някоя стряха, или, когато се намираше до морския бряг — до някоя пещера, където да се подслони. Нейното дете, също с Божията подкрепа, понасяше всичко. Колкото се отнася до физическите лишения, най-лошото беше минало.