Сериозното и светло лице на банкера показа леко недоумение след като разказът свърши. Той започна да чисти с ръкава на черното си палто някакви прашинки, които бяха попаднали върху дрехите му, и след кратка пауза отговори:
— Действително, драга госпожо, въпросът е много деликатен, съмнявам се дали мъжете биха могли да бъдат добри съдии по отношение на него. Тактът и инстинктът на вашия пол относно тези работи са по-добри, много по-добри от нашето остроумие. Вашите сърца могат много повече неща да усетят, защото за тези, които зависят от милостта на Бога, той съобщава желанията си чрез вътрешни предсказвания.
— Ако е така, драги господине, въпросът е решен, защото сърцето ми шепне, че това малко отклонение от истината, би било по-малко престъпление, отколкото да се захвърли едно тъй младо, и почти бих казала, тъй невинно същество на произвола на съдбата. И тъй, ще смятам вашето мнение благоприятно за моето решение.
— Действително, аз едва бих могъл да кажа повече от това — каза банкерът с лека усмивка. — Но едно отклонение от истината, все пак, не би могло да бъде направено без да пострада строгият морал.
— В никакъв случай! Уви, аз се страхувам, че е така! — каза госпожа Лезли отчаяно.
— В никакъв случай ли? О, може би има случаи на изключение! Но не би ли било по-добре да видя младата жена и да се уверя, че вашето добродетелно сърце не ви е излъгало?
— Аз също желая да я видите — каза госпожа Лезли, — тя сега е вкъщи. Ще позвъня за нея.
— Ще можем ли да останем сами?
— Разбира се, аз ще ви оставя сами.
Изпратиха да повикат Алис. След малко тя дойде.
— Този благочестив господин — каза госпожа Лезли, — ще поговори малко с теб, детето ми. Не се страхувай, той е много добър човек.
След като каза тези думи за кураж, добрата дама изчезна. Алис видя пред себе си висок, мургав човек, с оголяла глава отпред и по-голяма отзад, с очила, поставени върху хитри, проницателни очи, с едно изражение на лицето, което показваше, че е бил относително красив в ранната си младост.
— Млада приятелко — каза банкерът, като седна, след едно продължително разглеждане на красивото й лице, — госпожа Лезли и аз разговаряхме относно сегашното ти положение. Ти си било нещастно, детето ми?
— А… да — умалителното „било“ направи бегло впечатление на Алис.
— Добре, добре, ти си много младо, а ние не трябва да бъдем много строги към младите. Нали никога няма да постъпваш вече така?
— Да постъпвам как, господине?
— Хм! Искам да кажа, че ти ще се отнасяш по-строго към себе си, по-предпазливо. Мъжете понякога са големи измамници и ти трябва да се пазиш от тях. Ти си красиво, много красиво, дете мое…
Като каза това, банкерът хвана Алис за ръката и я стисна силно. Алис го погледна сериозно и инстинктивно се отдръпна.
Банкерът наведе очилата си и започна да я гледа без тях. Очите му бяха хубави и изразителни.
— Как ти е името? — попита той.
— Алис, Алис Дарвил, господине.
— Добре, Алис, ние размишлявахме върху въпроса, кое би било най-добре за теб. Ти искаш да си изкарваш сама прехраната и може би да се омъжиш след това за някой честен човек.
— Да се омъжа, господине — никога! — каза Алис с голяма увереност и очите й се напълниха със сълзи.
— А защо не?
— Защото никога вече няма да видя на земята моя любим мъж, а хората не се женят на небето, господине.
Банкерът се трогна, защото не беше по-лош от другите хора, макар че се мъчеше да ги накара да повярват, че е много по-добър.
— Добре, има достатъчно време да говорим за това, но ти ще трябва да се издържаш…
— Да, господине. Моето дете не трябва да бъде тежест на никого, също и аз. По едно време исках да умра, но тогава кой ще обича детето ми? Сега искам да живея.
— Но какъв начин на живот би предпочела? Би ли влязла в някое семейство, да изпълняваш нещо? Не като слугиня — ти си много деликатна за такава работа.
— О, не… не!
— Но защо не? — попита банкерът по един утешителен начин, но учудено.
— Защото — каза Алис, почти тържествено, — настъпват часове, когато чувствам, че трябва да бъда сама. Понякога ми се струва, че не съм на подходящо място тук — и се хвана за челото. — Наричаха ме глупачка преди да го познавам. Не, не бих могла да живея с други, защото мога да плача само когато никой друг, освен детето ми, е с мен.
Това беше казано с такава несъзнателна, следователно покъртителна простота, че банкерът силно се развълнува. Той стана, размърда огъня, седна отново и след малко каза натъртено: