Банкерът наблюдаваше поведението й с мълчалива бдителност. Той биваше интимен в семействата, където тя ходеше да преподава или свири, услужваше й с хубави книги, съветваше я, изнасяше й беседи. Алис започна да го обича и уважава, тъй както едно селско момиче в някоя католическа област би обичало и уважавало един добродетелен и добродушен свещеник. А той…, каква беше неговата цел? По това време беше трудно да се разбере. Той стана замислен и разсеян.
Един ден стара мома и стар свещеник се срещнаха на главната улица на С.
— Как сте, госпожице? — попита свещеникът. — Как е ревматизмът?
— По-добре е, благодаря, господине. Някакви новини?
Свещеникът се усмихна, искаше нещо да каже, но се въздържа.
— Бяхте ли — старата мома започна отново — у госпожа Макнаб миналата вечер? Възхитителна музика!
— Възхитителна! Колко е красива тази госпожа Бътлър! И колко е скромна! Осъзнава положението си, никак не прилича на професионалистите.
— Да, наистина! — Какво голямо внимание й обръща един банкер…
— Хи! Хи! Хи! Да, той се държи много бащински с нея, много.
— Може би ще се ожени пак. Той винаги говори за светостта на брака. Може да е светия, но Бог знае, че съпругата му, бедната жена, не направи така че бракът му да е приятен.
— Може би е имало други причини, не тези които предполагаме — каза свещеникът тайнствено. — Аз бих бил снизходителен, но…
— Но какво?
— О, когато е бил млад, нашият велик човек, струва ми се не е бил тъй коректен, както сега.
— И аз чух да се шепне такова нещо, но нищо положително против него не се е узнало.
— Хм, това е много странно. Няма да кажа нито дума повече! В катедралата ли отивате? — не ме карайте да ви задържам. Сега, моля ви, бихте ли тръгнали?
— Добре, добре.
— И когато стигнах до края на селото, видях един господин, внимателно облечен и с шапка, нахлупена чак до лицето, да стои до вратата на една къща и да държи в ръцете си детенце, което целуваше не така както обикновено целуваме чужди деца. След това го даде на селянка, която стоеше близо до него, качи се на коня си, който беше вързан за вратата и премина покрай мен в галоп. И кой мислите беше той?
— Кой знае, не мога да отгатна.
— Ами нашият свят банкер. Поклоних му се и, уверявам ви, той стана червен като вашия колан.
— Невероятно!
— Отидох в къщата, когато той не се виждаше вече, тъй като бях жаден, поисках чаша вода и видях детето. Мисля, не искам да бъда несправедлив, но ми се видя, че то учудващо много прилича на… вие знаете на кого!
— Боже! Да не искате да кажете…
— Попитах жената, нейно ли е, а тя каза: „Не“, но беше много кратка.
— Драги, аз трябва да изуча това! Как се казва селото?
— Ковдейл.
— О, зная, зная.
— Нито дума за това. Смея да кажа, че няма нищо лошо в това. Но аз не съм твърде склонен да приема нашите нови учения.
— Нито пък аз. Какво по-добро от старата английска черква?
— Госпожице, вашите чувства ви правят чест. Сигурна ли сте, че няма да кажете нищо относно малката ни тайна?
— Нито дума.
Два дни след този разговор, три стари моми предприеха екскурзия до селото Ковдейл, но, уви, въпросната къща беше заключена. Жената и детето бяха заминали някъде. Хората в селото не знаеха нищо за тях. Не бяха забелязали нищо особено в жената и в детето. Бяха предполагали, че са майка и дъщеря. Господинът, в лицето на когото свещеникът беше познал банкера, се оказа видян само веднъж в това село.
— Колко е лош стария свещеник — каза най-възрастната от старите моми, — да набеди един такъв добър и с характер човек!
VI
Има нещо меланхолично в една лятна вечер в някой уединен град. Тук улиците са безшумни, тук е спокойствието на полето, но без неговите птички и цветя. Читателят ще бъде така добър да си представи тиха улица в тих полски град в тиха юнска вечер. Картината не е весела: две кучета си играят на улицата, едно старо бди до новобоядисана врата. Няколко дами на средна възраст се движат безшумно по тротоара, завръщайки се у дома за чай, в бели муселинени дрехи и сламени шапки, със зелени и кафяви, тънки, копринени воали. По две, по три изчезват през праговете на чисти къщички с железни или дървени огради и зелени дворчета.
Една крава преминаваше по улицата, последвана от жена, която имаше намерение да я дои. Две млади и весели търговчета, зяпащи след момите, изчезнаха отчаяни. Нощта нежно напредваше и при все че една-две звезди се бяха появили, въздухът оставаше прозрачен. При отворения прозорец на една от къщите на тази улица седеше Алис Дарвил. Тя работеше (това хубаво извинение за жените, когато размислят), и докато мислите преминаваха в нея, вечерта започна да бледнее, работата й падна на коляното, а красивите ръце се отпуснаха механично върху полата. Профилът й беше обърнат към улицата, но без да помръдне главата си или да измени положението си, очите й поглеждаха от време на време към малкото й момиче, сгушило се до нея, уморено от играта. То се чудеше, може би, защо не беше сложено да си легне, но изглеждаше спокойно като самата майка. Понякога очите на Алис се изпълваха със сълзи и тогава тя въздишаше, като че ли се мъчеше да ги премахне. Но бедната Алис, ако тя сега тъжеше, то нейната тъга беше мълчалива и търпелива.