— О, боже! О, боже! — извика Алис сякаш в агония. — Какво ще правя? Къде да бягам?
Вратата отгоре се отвори. Алис чу, сепна се и в следващия момент беше на улицата. Тя тичаше, без да диша, и приличаше на луда. Умът й действително по това време я беше напуснал. Дори, ако пред нея имаше река, тя би потънала в нея.
Но когато стигна ъгъла на една улица, която водеше към по-многолюдния булевард, тя почувства, че някой хваща ръката й и чу името си произнесено с учуден и изплашен глас.
— Боже, госпожа Бътлър! Алис! Какво виждам? Какво има?
— О, господине, спасете ме! Вие сте добър и велик човек! Спасете ме, той се завърна!
— Той! Кой? Господин Бътлър ли? — попита банкерът, защото това беше той.
— Не, не… не е той!… Не казах за него, а за баща ми. Моя, моя… погледнете назад… идва ли?
— Успокой се, млада приятелко, никой не е наблизо. Ще отида и ще се разбера с баща ти. Никой няма да ти направи нищо. Аз ще те защитавам. Върни се. Ще дойда след теб. Не трябва да ни видят заедно — каза банкерът.
— Не, не — каза Алис още по-бледа — не мога да се върна.
— Добре, тогава ме последвай до вратата. Слугинята ще ти донесе шапката и ще те придружи до моята къща, където ще можеш да ме почакаш докато се върна. През това време аз ще се видя с баща ти и се надявам, че ще те освободя от неговото присъствие.
Банкерът, който говореше много бързо и нетърпеливо, без да дочака отговор, се отправи към къщата на Алис. Алис не го последва, остана на същото място докато пристигна при нея прислужницата й. Тя я заведе в жилището на богатия човек.
VII
О, каква картина беше това — банкерът и разбойникът, седнали в малката приемна, един срещу друг, единият на стола с облегалката, другият на канапето! Дарвил беше още зает със студеното месо и се мръщеше на слабото вино, което послушната стара слугиня беше донесла от най-близката кръчма. Срещу него стоеше почтен, високо почтен човек на етикециите и на церемониите, на приличието и на възпитанието, гледаше важно към долния, дяволски дивак, към човека, който всичко, което имаше, можеше да изгуби, който нямаше нищо в широкия свят, освен злия си, престъпен живот, един златен часовник, ланец и медали, които беше откраднал предния ден, и тринадесет шилинга и три пени в левия джоб на панталона си.
Богатият човек беше много добре запознат с характера на животното пред себе си. Той беше научил от госпожа Лезли (както си спомняме) накратко историята на Алис, и се беше уверил, че баща й е голям разбойник. Но той очакваше да види господин Дарвил като обикновен, груб, приличащ на скот селянин — един изгубен човек, без мозък. Но Лука Дарвил беше умен, полуобразован човек. Той не правеше престъпления от невежество, имаше достатъчно ум, за да има неизгодни принципи и се държеше така, като че ли бе прекарал целия си живот в най-доброто общество. Той не се уплаши нито от дрехите, нито от важния вид на банкера, който, меко казано „се намери в небрано лозе“.
— Слушай, господине, как ти е името? — каза Дарвил, като изпи чаша от виното, като че ли беше вода. — Не можеш да ме измамиш. Какво, по дяволите, се грижиш за почтеността и удобствата на дъщеря ми, или за каквото и да е друго, важно, старо куче! Това е моята дъщеря, за която толкова много се интересуваш! Вярно, моята Алис е едно много хубаво момиче, много, но е чудновато като месечинката. Ти ще направиш един много по-добър пазарлък с мен, отколкото с нея.
Банкерът съвсем се изчерви, прехапа устните си и измери събеседника си от главата до петите, докато последният се излежаваше на канапето, чистеше с клечка зъбите си и мислеше как по-лесно да го избута по стълбите надолу. Лука Дарвил беше победил банкера заедно с всичките му секретари. Тялото му се състоеше само от мускули, подредени от тази внимателна дама Природата колкото се може по-здраво. Дори някой борец за награда би се замислил два пъти, преди да започне да се състезава с него. Банкерът беше човек, който благоразумно отбягваше грешките, и той избута стола половин метър назад, когато привърши наблюденията си.
— Господине — каза след това много тихо, — правите така, че да не се разбираме един друг. Вашата дъщеря е извън вашия контрол, ако продължавате да я отегчавате, законът ще я защити…
— Тя не е пълнолетна — каза Дарвил. — Наздраве, старо момче.
— Дали тя е пълнолетна или не — отговори банкерът, необръщайки внимание на учтивостта, която му беше оказана в последното изречение, — не искам да зная. Аз познавам достатъчно добре закона, за да ми е известно, че ако тя има богати приятели в този град, а ти нямаш никакви, тя ще бъде закриляна, а ти ще отидеш по дяволите.