— Ти говориш като разумен човек — каза Дарвил, показвайки за пръв път известна почит в маниерите си, — гледаш откъм практичната страна на нещата, както ние казваме в нашия клуб.
— Ако съм на ваше място, господин Дарвил, ще ви кажа какво бих направил. Бих оставил дъщеря си и този град още утре сутринта. Бих обещал никога да не я безпокоя, при условие тя да ми отпусне известна сума от печалбите си, която да получавам всеки три месеца.
— А ако бих предпочел да живея с нея?
— В такъв случай, аз, ако съм съдия на града, бих ви изгонил като безделник или бих ви затворил…
— Ха!
— Бих ви затворил, подозирайки ви, че сте откраднали този златен ланец с медали, който носите тъй гордо.
— Чудно, но ти си един умен човек — каза Дарвил несъзнателно, — познаваш характера на хората.
Банкерът се усмихна. Странно е, но остана доволен от комплимента.
— Но — започна отново Дарвил, вземайки друго парче от месото, — ти си на погрешен път, защото ако държиш на почтеността на дъщеря ми, никога не би свързал баща й с подозрението за кражба. Ето ти зъб за зъб, стари ми господине!
— Аз няма да ви призная за неин баща, господин Дарвил. И мисля, че ще ви бъде много трудно да докажете това, в който и да е град, където аз съм съдия.
— Да… Ти си извънредно хитър. Сигурно си се възпитал в Стария Бейли!
— Господин Дарвил, бъдете благоразумен. Имате вид на човек, който не си е изгубил ума и аз ви питам дали, в който и да е град в околността, един беден човек при подозрителни обстоятелства, може да направи нещо против един богат човек с установен характер! Може би сте прав. Аз нямам нищо общо с това. И ви казвам, че трябва да напуснете тази къща в разстояние на половин час. И никога не трябва да влизате вече в нея, в противен случай рискувате много. А ако направите това, десет минути след влизането ви ще бъдете арестуван. Спорът не е вече между вас и беззащитната ви дъщеря, той е между…
— Тези, които си нямат работа, си приказват и карат колите — прекъсна го Дарвил, смеейки се злъчно, но сърдечно. — Добре, добре!
Банкерът стана и каза:
— Мисля, че дадохте една много добра дефиниция. Имате половин час да размислите. Довиждане.
— Чакайте — каза Дарвил, — ти си първият човек, който виждам след много години и който харесвам. Седни, седни, казвам. Нека поговорим малко и скоро ще достигнем до съгласие, струва ми се. Това е добре. Господи! Как бих желал да се намираме с теб в полето, вместо между тези четири стени. Ха! Ха! Аргументацията би била цялата в моя полза тогава.
Банкерът не беше смел човек и цветът му се промени при намека на това любезно пожелание. Дарвил го наблюдаваше сърдито и насмешливо.
Богаташът започна отново:
— Това може да бъде така или не, господин Дарвил, в зависимост от това дали ще имам пистолет в себе си или не. Но на въпроса. Напуснете тази къща, без да спорим повече, без никакъв шум и без да споменаваме на никого за вашите претенции върху тази, която живее тук…
— Добре, а в замяна на това?
— Десет лири сега и същата сума всеки три месеца, докато тази млада дама живее в този град и вие никога няма да я преследвате, нито с думи, нито с писма!
— Значи четиридесет лири годишно. Не мога да живея с толкова.
— Ще струвате по-малко, господин Дарвил, ако сте в Поправителния дом.
— Хайде, направете ги сто, това е доста евтино за Алис.
— Нищо повече — каза банкерът, като закопча палтото си с решителен вид.
— Добре, нека бъде така.
— Обещавате ли или не?
— Обещавам.
— Ето ви десетте лири. Ако след половин час не сте си отишли, тогава…
— Тогава?
— Тогава значи, че сте ми ограбили десет лири и ще трябва да понесете последствията от кражбата.
Дарвил скочи на крака, очите му блестяха, той сграбчи ножа, който беше пред него.
— Вие сте лош човек — каза банкерът тихо, — но това няма никакво значение. Не си заслужава да ме убиете.
Дарвил седна на мястото си, мрачен и изглеждаше победен.
— Ако беше тъй беден като мен… Боже, какъв разбойник щеше да бъдеш ти!
— Мисля, че нямаше да бъда — каза банкерът, — вярвам, че престъплението е нещо много лошо. Може би веднъж бях почти толкова беден като вас, но никога не станах престъпник.
— Ти никога не си бил при моите условия — каза мрачно Дарвил. — Баща ми е бил от добър род, но се е оженил за слугиня, когато бил още в колежа. Семейството му се отказало от него и са го оставили да умре от глад. Той умря в борба с една бедност, с която не беше свикнал, и майка ми отиде пак да слугува. Стана домакиня на един стар ерген и ме изпрати на училище, но след като се ожениха ме взеха от училището и ме дадоха да уча занаят. Всички ме мразеха, тъй като бях грозен, проклети да са! Майка ми ме заряза, защото имаше нужда от пари. Ограби стария човек и я изпратиха в затвора. Там се научи как да краде по-добре в бъдеще. Майка ми умря и аз останах сам в света. Светът беше мой неприятел, не можех да се спогодя с него, тъй че ние влязохме във война. Разбираш ли, старо момче? Ожених се за една бедна и красива жена. Тя ме направи ревнив и да подозирам всекиго. Алис се роди, не вярвах, че е моя, защото не приличаше на мен. Може би беше дете на някой джентълмен. Аз мразя и не понасям джентълмените. Напих се една вечер и ритнах жена си в корема три месеца след раждането. Тя умря, съдиха ме, но ме освободиха. Отидох в друга област и като човек с добро образование и достатъчно хитър, получих работа като механик. Мразех работата, тъй както мразех джентълмените, защото не бях ли по кръв и аз джентълмен? Тук беше проклятието. Алис порасна. Никога не гледах на нея като на моя кръв и плът. Майка й беше една!… Защо да не бъде и тя такава? Ето това е достатъчно. Много извинения, мисля, че трябва да искам, за всичко, което съм направил до сега. Проклет да е света, проклети да са богатите, проклети да са красивите, проклети! Всички да са проклети!