— Вие сте бил много глупав човек — каза банкерът, — и ми се струва, че сте имали много добри карти, стига да сте знаели как да ги изиграете. Както и да е, така сте решили. При все това не е много късно да се разкаете, защото все повече остарявате. Човече, има и друг свят!
Банкерът изказа последните думи с тържествен тон и достойнство.
— Наистина ли мислиш така? — попита Дарвил, гледайки го.
— От цялата си душа.
— Тогава ти не си толкова разумен колкото си помислих — каза Дарвил сухо, — и аз бих желал да говоря с теб по този проблем.
Но нашия уважаем, колкото и да беше искрен вярващ, не беше този, под чийто контрол отчаянието и скръбта изчезваха от борещата се душа. У него имаше успокоителни думи за набожните, но нямаше за скептиците. И тъй, той стана малко бързо и каза:
— Не, господине, това е безполезно. Нямам никакво време за губене. И тъй, още веднъж ви казвам лека нощ.
— Но вие не сте казали къде ще се изпращат сумите ми.
— А, вярно. Ще гарантирам това. Вие ще видите, че моето име е достатъчна гаранция.
— Поне това е най-многото, което имам — отговори Дарвил небрежно. — След всичко това днешната работа не е лоша. Но сигурен съм, че не мога да кажа къде да се изпратят парите.
— Много добре тогава. Най-добре ще бъде да теглите за моя сметка по десет лири всеки три месеца. Където и да сте, всеки банкер може да направи това за вас. Но внимавайте, ако някога превишите сумата, сметката спира.
— Разбирам — каза Дарвил, — щом свърша шишето, ще си отида.
— Това е най-доброто — отговори банкерът като отваряше вратата.
Богаташът се завърна вкъщи бързо. „Излиза, че Алис има малко благородна кръв във вените си“ — помисли си той. „Но този баща, не! Това никога не може да бъде. Бих желал той да бъде обесен. Твърде много бих желал да се нареди работата без женене, но тогава скандал, скандал. След всичко станало по-добре да оставя всички мисли за нея, но тя е чудно красива. И така, хм! Аз бих могъл никога да не остарея.“
VIII
Имаше някаква тайна в чара на Алис Дарвил, която, въпреки особената й биография, бе причина тя да изглежда чиста и приятна, както в очите на един претенциозен човек като Ърнест Малтрейвърс, тъй и в тези на един човек, така повлиян от всичките светски мисли и теории, какъвто беше умният банкер от град С. Това цвете беше поникнало между нечисти и омразни неща, сякаш за да се запази свойствената божественост и грация на човешката природа, за да се възхвали Бог там, където човешката природа е била най-много принизявана от социалното зло, където светлината на самия Бог е била най-много потъмнявана. Всеки, който внимателно е наблюдавал живота, трябва да признае, че такива контрасти, макар и рядко, случайно се срещат. Ние сме взели Алис Дарвил от живота и можем да декларираме, че не сме преувеличили каквото и да е от портрета й. По един или друг начин в нейното оригинално формиране се е намирала щастливата наклонност на зародиша към Чистото и Светлото. Защото въпреки Хелвеций, опитът ни учи, че макар и образованието и обстоятелствата да могат да променят масата, самата природа понякога образува индивида и хвърля в материята или в духа толкова много красота или безформеност, че нищо не може съвършено да подчини оригиналните елементи на характера. От сладки някой вади отрова, от отрова друг извлича сладки. Но ние често, размишлявайки върху психологическата история на Алис Дарвил, мислим, че една от причините, още рано тя да не се е заразила от това, което е ставало около нея, е било късното развитие на умствените й способности. Дали бруталността на баща й е подействала в детството й чрез нервите на нейния мозък или не? Може положително да се каже, че докато тя не беше познавала Малтрейвърс, докато не беше обичала, докато не беше обичана, умът й бе останал вдървен и заключен. Вярно е, че Дарвил не я беше учил, нито й беше позволявал да научи нещо, но само това невежество не би било нищо за един бърз и наблюдателен ум. Това притъпяване на самите чувства се оказваше като броня между ума и лошите неща около нея… Това беше грубата обвивка, направена, за да понася грубостта при лошо време, която пеперудата можеше да скъса в удобния сезон. Алис схващаше, разбираше малко или нищо, докато бе намерила един вдъхновител, който въодушевява както животните, така и хората. Който прави от кучето (в първобитно отношение едно от най-долните животни) един приятел, един пазач и му повдига инстинкта до половината път към височината на разума.