— Но, драга Хана, ти знаеш, че си една възвишена личност и си запазена от вулгарния грях на неограниченото клюкарство. Не споменавай на никого за това, което се случи. Това няма да е добро за госпожа Бътлър. Може да навреди и на този човек, който сега е добре, по-добре отколкото изглежда, и който, надявам се, с Божията помощ да се разкае искрено. Надявам се скоро да мога да изпратя внука ти в Свободното училище.
Банкерът беше достатъчно хитър да забележи, че е постигнал целта си. Върна се у дома напълно доволен от начина, по който беше свършена работата. Но ето че беше посрещнат от един местен съдия.
— Ха! — каза последният. — Как сте, драги господине? Знаете ли, че полицаи от Бау стрийт са дошли тук, за да търсят някакъв разбойник, който е избягал от затвора? Той е един от най-решителните и опитни крадци в Англия и полицаите са подушили, че се намира в нашия град. Самите му кражби са издали пътя му. По-миналия ден е задигнал от един господин часовник и го е оставил полумъртъв на пътя. Това е станало само на тридесет километра от тук.
— Боже мой! — каза банкерът развълнуван. — И как е името на този жалък разбойник?
— Има много титли, например, на някакво испанско величие, но мисля, че последното име, което е използвал, е Ватц.
— О! — каза нашият приятел облекчено. — Добре, намерили ли са го полицаите?
— Не, но са по дирите му. Едно лице, отговарящо на неговото описание, е било видяно на разсъмване тази сутрин от един човек, близо до една пивница. Полицаите са след него.
— Надявам се, че ще си получи заслуженото. Престъплението никога не остава ненаказано на този свят. Моите поздрави на госпожата ви. Как е малкият Джон? Добре! Радвам се за това. Хубаво момче е малкият Джон. Довиждане.
IX
На другата сутрин, след закуска, банкерът взе коня си и като каза само, че отива по работа в околността и че няма да се върне за обяд, обърна гръб на града.
Яздеше бавно, понеже денят беше топъл. Хубавите и примамливи местности може би щяха да изкушат други да спрат по пътя, но нашия твърд и практичен светски човек се интересуваше много повече от часовника си, отколкото от хубавите гледки. Той не гледаше на природата с окото на въображението. Може би една железница, ако я имаше тогава там, щеше да го задоволи повече, отколкото сенчестите гори и долини, и лъкатушещата река, която украсяваше от време на време природата от двете страни на пътя. В края на краищата едва ли има един на сто от хората, които да се интересуват от това, което се намира край пътя, стига самият път да е добър и да няма стръмнини.
Беше обяд и много километри бяха изминати, когато банкерът изви надолу по една поляна и ускори хода си. След около час пристигна до самотна странноприемница, която се казваше „Ловецът“. Даде да приберат коня му, поръча вечеря за шест часа, помоли да намерят кошница, в която да сложи нещата си и тогава стана ясно, че дългата пръчка, която носеше със себе си, може да се превърне в рибарски прът. Той приготви различни прибори внимателно, сякаш да се увери, че не са се повредили по пътя. Прегледа внимателно съдържанието на една черна кутийка, пълна с мухи и други подобни, преметна кошницата през рамо, и докато конят му навеждаше глава и размахваше опашка, едно от многото кокетничества, които конете проявяват към прислугата, нашият достоен брат закрачи през зелените поля. Стигна до брега на реката и започна да лови риба, показвайки сякаш голям интерес към този спорт. Едва когато лятното слънце се наклоняваше, банкерът се върна в странноприемницата. Там се чудеха защо ли се е забавил и дали ще донесе риба за пържене. Скромната му вечеря, която бяха забавили, беше бързо направена. Конят му беше доведен до вратата, когато червените облаци на запад вече показваха отминаването на още един ден. Той бутна с шпорите си бързо галопиращия кон, който бягаше четиринадесет километра в час.
— Това конче е от много хубава кръв — каза прислугата, като си търкаше ухото.
— А кой е този? — попита пазачът на обора.
— Не зная. Идвал е тук два пъти до сега, но не казва нищо, от което да се разбере. Изглежда обича много да ходи за риба.
През това време банкерът отиваше надалеч и, без да се измори, продължаваше да галопира с красивия си кон. Отминаваха километър след километър. Вечерта ставаше все по-тъмна и започна да вали. Продължителен, ситен дъжд намокри човека до кости. На петдесет години един джентълмен, който се грижи за себе си, не е желателно да се измокри така, още повече, че той страдаше от ревматизъм. Банкерът реши за по-накратко да пресече пътя през нивите. Имаше няколко ниски плетища по този кратък път, но той бе идвал тук през пролетта и познаваше всяка стъпка от местността. Конят скачаше леко и два километра икономисани може би щяха да намалят болките от ревматизма. Банкерът се впусна през нивите, без да счита, че е постъпил неблагоразумно. Достигна до един плет, върхът на който едва се различаваше поради дрезгавата светлина. От другата страна, вдясно, имаше купа сено и близо до тази купа изглежда беше най-доброто място, откъдето можеше да се премине. Обаче, откак не беше идвал по тези места, тук беше изкопан ров от другата страна на плета и нито конят, нито човекът можеха да го видят. Тъй че скокът беше много по-опасен, отколкото можеше да се предположи. Не знаейки за това, банкерът се опита да прескочи мястото. Той беше високо във въздуха, с повдигната дясна ръка, когато конят се подплаши от нещо свито до купата, потъна в рова и изхвърли ездача на два-три метра през главата си. Банкерът се съвзе по-скоро, отколкото се очакваше. Като видя, че, макар и натъртен, е здрав, забърза към коня. Но бедното животно го беше сполетяла по-лоша участ от господаря му. Ребрата му вероятно бяха изкълчени. То се беше измъкнало от рова и беше застанало уморено край плета. Като видя колко много е пострадал коня, банкерът стана сериозен и неспокоен. Дъждът се увеличаваше, а той беше още на няколко километра далеч от дома си. Намираше се сред ниви, където нямаше нито една къщичка и не виждаше никаква пътека към главния път. Докато подобни мисли преминаваха през главата му, той изведнъж видя, че не е сам. Черната сянка, която беше подплашила коня, се повдигна бавно от мястото, което заемаше до купата сено, и един роптаещ глас, който прониза банкера до кости, извика: