— Хей! Кой си ти, дявол да те вземе?
Въпреки че конят му беше куц, банкерът моментално се завтече към него, но преди да успее да се качи на седлото една здрава ръка го хвана за рамото. Като се обърна, стараейки се да покаже колкото се може по-голяма свирепост върху лицето си, банкерът видя, както и тонът на гласа го накара да предположи, злокобните черти на Лука Дарвил.
— Ха! Ха! Моя стар приятел, който ми отпуска ренти. Весело старо момче, как си? Кой би помислил, че ще се срещнем в дъждовно време, до усамотена купа и един ров от другата ни страна, без никакъв комин да се вижда наоколо? Сега, стари приятелю, аз, Лука Дарвил, разбойникът, аз, когото ти изпрати по дяволите, задето е беден и обикаля своята дъщеря, аз съм тъй богат както и ти тук, тъй велик, тъй силен и властен. Нали? Кажи де?
— Е — каза богаташът, като се изкашля, — не зная дали обидих с нещо вашата бедност, драги ми господин Дарвил. Вярвам, че не съм, но сега не е време да разговаряме. Моля, оставете ме да се кача на коня си и…
— Не е време да разговаряме! — прекъсна то Дарвил сърдито. — Сега е тъкмо времето, според мен. Чакай да си помисля. Аз ти казах, че ако се случи да разговарям с теб в полето, мой ред ще бъде да имам най-добрите аргументи.
— Смея да кажа… смея да кажа, драги приятелю…
— Не съм ти приятел! Няма да ти ставам приятел сега. Казвам, че имам цялото преимущество тук, човек срещу човек. Аз съм ти противник!
— Но защо се карате с мен? — каза банкерът ласкателно. — Аз никога не съм ви мислил злото. Сигурен съм, че и вие не може да ми мислите злото.
— А защо? — попита Дарвил студено — Защо мислиш, че нямам зли намерения към теб?
— Защото сумата, която ви се отпуска годишно, зависи от мен.
— Много умно казано, ние ще разискваме по този въпрос. Моят живот е един лош живот, не заслужава да бъде откупен за повече от една година. Да предположим, че ти имаш повече от четиридесет лири в себе си, по-добре за мен би било да извадя нож и да ти срежа гръкляна, отколкото да чакам всеки три месеца за десет лири. Виждаш, че това е въпрос на сметка, драги господине. Как ти беше името?
— Но — каза банкерът и зъбите му започнаха да тракат, — аз нямам в себе си четиридесет лири.
— Откъде мога да зная това? Ти казваш така. Добре, в онзи град там, твоята дума минава повече от моята. Аз никога не оспорвах това, оспорвах ли го? Но тук, край купата сено, моята дума е по-важна от твоята. И ако аз кажа, че ти трябва да имаш четиридесет лири в себе си, да видим дали смееш да ми противоречиш.
— Гледай, Дарвил — каза банкерът, мъчейки се да събере всичките си сили и ум, защото силата на духа му започна да превъзхожда физическия страх. Той започна да говори спокойно, дори смело, при все че сърцето му туптеше силно, при все че можеше да бъде бутнат с едно перце, — лондонските полицаи в момента ви търсят усилено.