— Бързо, ще избяга! — извикаха другите двама и се втурнаха да го преследват.
Последва затишие. После гърмеж. И друг, сетне проклятие и изръмжаване. Всичко утихна.
— Свършено е с него! — каза единият от преследвачите. — Той умира.
При тези думи селянинът, който до този момент се свиваше при купата сено, сграбчи фенера от земята и тръгна към мястото на произшествието. Банкерът неволно го последва.
Лука Дарвил лежеше на тревата още жив, но представляваше страшна гледка. Един куршум беше пронизал гърдите му, друг беше разбил челюстта му. Очите му се въртяха страшно и той късаше тревата с ръцете си.
Полицаите гледаха хладнокръвно. Единият от тях каза:
— Той беше един хитър човек!
— Създаде ни доста затруднения — каза другият, да видим какво става с Вил.
— Но той е мъртъв — каза банкерът разтреперан.
В това време Дарвил се повдигна съвършено прав, замахна със стиснат юмрук към победителите си и изрече страшно проклятие. Падна прострян на гърба си. Беше вече само един труп.
— Струва ми се, господине — каза по-възрастният полицай, като се обърна настрана, — вие едва сте се отървали, но как попаднахте тук?
— По-скоро как дойдохте вие тук?
— Честният Ходж там, с фенера, каза, че видял разбойника как се промъква до купата сено, докато самият той бил тръгнал на лов за зайци. Бил прочел нашето обявление и знаел, че се намираме в една пивница на няколко километра от тук. Дойде при нас и ни доведе тук. Чухме гласове, светнахме с фенера и видяхме нашия човек. Ходж, ти си един добър поданик и обичаш правосъдието.
— Да, но аз трябва да получа наградата — каза Ходж.
— Ще говорим за това после — каза полицаят. — Вил, как си, човече?
— Зле — изръмжа бедният полицай и кръв бликна от устата му.
Трябваше да минат много дни, за да може банкерът да мисли отново за Алис. Когато помисли за нея, с голямо задоволство си спомни, че Дарвил го няма вече. Още повече, че починалият разбойник се оказа познат в околността само под името Ватц.
Част V
I
С какво чувство на гордост и възбуда влиза един англичанин в Лондон след продължително отсъствие в други страни! Действително, паметниците тук не могат да се сравнят с тези, с които и най-малкият град в Италия може да се гордее. Дворците са тъжни и порутени, къщите на графовете и принцовете са разнебитени и безформени. Но какво от това? Духът на Лондон е в неговите улици, в неговото население! Какво богатство, каква чистота, какъв ред и какво въодушевление! Колко величествен и колко оживен е животът, който тече през хилядите му вени! Когато лампите блестят пред вас в нощта и улица след улица се проточват под колелата на колата ви, вие чувствате, че се намирате в столицата на един свободолюбив народ с добри учреждения и радващ се на своята младост и сила.
Да, Малтрейвърс почувства сърцето си гордо, когато неговата кола преминаваше по Уестминстърския мост, покрай Уайтхол, по улица Реджънт, към един от тихите, приличащи на частна къща, хотели, които са разпръснати в околността на Гросвънър Скуеър. Той почувства топлотата, удобствата, добрата прислуга на един английски хотел!
Пристигането на Ърнест се очакваше. Той беше писал на Кливлънд от Париж като му съобщаваше за това. Кливлънд му отговори, че е наел за него апартамент в Мивърт. Усмихната прислуга го заведе във великолепна и добре проветрена стая. Имаше столове край огъня, няколко десетки писма бяха разхвърляни по масата с два от вечерните вестници. Един чужденец би почувствал, че няма нужда от никакъв приятел — цялата стая го посрещаше усмихнато.
Малтрейвърс си поръча обяд и отвори писмата си. Те не бяха много важни, едното от домакина му, второто от банкера му, третото се отнасяше до надбягванията. Ърнест нетърпеливо откъсна поглед от тези писма и видя друго, което досега не беше забелязал. То беше от Кливлънд, който му съобщаваше, че е в града, но здравето му не позволява още да излиза навън, но че се надява да види скъпия си Ърнест щом пристигне.
Малтрейвърс беше възхитен от перспективата да прекара вечерта тъй приятно. Свърши скоро с вечерята си и с вестниците, и тръгна по силно осветените улици, в ясната и мразовита декемврийска лондонска вечер към къщата на приятеля си на улица Кързън. Това беше едно малко приличащо на ергенско, непретенциозно жилище, защото Кливлънд харчеше състоянието си почти изцяло за селската си вила. Старият слуга поздрави Ърнест на вратата и той се спря само да чуе, че неговия настойник почти е възстановил здравето си.