— Добре, драги ми Ърнест — каза Кливлънд, като преминаха предварителния кръг от въпроси и отговори. — Най-после си тук и как добре изглеждаш. Колко много си се поправил! Това е един отличен период от годината за твоя дебют в Лондон. Ще имам време да те направя добър приятел с някои хора, преди да започне разгара на „сезона“.
— Мислех да отида в Бърли, моето селско място. Не съм го виждал от детството си…
— Не, не! Ако вярвам достатъчно на писмата, ти си живял достатъчно в уединение в Комо. Сега трябва да се смесиш с големия Лондонски свят. Ще прекараш по-добре в Бърли през лятото.
— Предполагам, че този голям лондонски свят ще ми достави много малко удоволствие. Той може да бъде приятен само за младежи, които току-що са напуснали колежа, но вашите натъпкани бални зали, монотонни клубове, ще бъдат уморителни за човек, който преждевременно е станал придирчив. Аз съм изтеглил твърде много през младостта.
— Недей да съдиш, преди да опиташ — каза Кливлънд, — има нещо в богатия лукс, което не може да се презира. Освен това, не е необходимо да живееш с пеперудите. Има много пчели, които ще се почувстват много щастливи да се запознаят с теб. Прибави към това, драги ми Ърнест, удоволствието да си известен в собствената си страна. Защото ти си млад, от добър род и достатъчно красив, за да си предмет за разговори на дамите. Докато името и състоянието ти ще накарат мъжете да се интересуват от теб, за да се опитат да вземат назаем от парите ти и да се възползват от влиянието ти. Не, Малтрейвърс, остани в Лондон, забавлявай се през първата година и реши за занятието и кариерата си през следващата. Разгледай всичко, преди да влезеш в сражение.
Малтрейвърс прие съвета на приятеля си, понеже правейки това той се ползваше от ръководството на приятеля си и неговото общество. Нещо повече, той счете за разумно да се види лице с лице с високопоставени хора в Англия, с които, ако изпълнеше обещанието си към Дьо Монтен, трябваше да предприеме надпреварването в почтено съперничество. И така, той се съгласи с предложението на Кливлънд.
Когато стана дванадесет часа, Кливлънд го предупреди, че е време да си отива. Колебаейки се, като се навърташе около вратата, Малтрейвърс каза:
— Не си ли чул нещо за моята… моята нещастна Алис Дарвил?
— О, тази бедна млада жена, спомням си. Нито дума — отвърна Кливлънд и изпрати с въздишка своя възпитаник.
II
Ърнест Малтрейвърс се впусна в океана на Лондон. Между другия му имот беше и една къща на Симър Плейс, една тиха, макар и централна улица, която се радваше на чист въздух, тъй като наблизо се намираше парк. До сега тя беше давана под наем, обаче наемателят напусна тъкмо навреме и това накара Малтрейвърс да изпадне във възторг, че можеше да се сдобие с тъй приятна резиденция. Той беше още доста романтичен и предпочиташе да гледа към дървета и зеленина вместо към къщи. Малтрейвърс се отдаде само на два лукса — любовта към музиката го изкуши към една ложа в операта, а чисто английската страст към хубави коне го увлече толкова, че да му завиждат много по-богати хора от него. Четири хиляди лири годишно могат да направят много за сам човек, който не прахосва и гледа извънредно философски на живота, за да си създава излишни нужди.
Съдбата удвои неговия доход, направи старото му селско място да прилича на величествен замък, и той откри, че неговият по-възрастен брат, който бе само три или четири години по-стар от него, няма никакви деца. Животът беше много добър към Ърнест Малтрейвърс.
Това беше, както каза Кливлънд, тъкмо време от годината, когато хората са свободни, за да правят нови запознанства. Техните къщи радостно разтваряха врати за интелигентната свита на популярния Кливлънд, включваща автори и държавници, оратори и философи. Ърнест беше представен на всички. И всички бяха доволни от него. Той стана на мода, преди да осъзнае това. Но тъй като беше започнал живота твърде рано, беше разочарован. Все пак намери някои личности, от които да се възхищава, някои, които можеше да обича, но никакви, с които да може да стане близък. Нито сърцето му, нито въображението му бяха трогнати. Беше недоволен от нещата в живота, все имаше по нещо да липсва. Много често си припомняше блестящата грация на Валери дьо Вентадур, която беше хвърлила своето очарование над всички кръгове. Беше забравил дори своеобразната суета на Кастручио. Посредственият поет му се виждаше сега по-малко посредствен. Но дори егоистичното добро разположение и сухото остроумие на Ферърс биха били приемлива размяна за грубата полировка и егоизма на завистливите умове и партизанските политици. „Ако това са цветята, какви трябва да са корените?“ — каза Малтрейвърс завръщайки се от едно събрание, на което присъстваха десетина от най-известните личности.