В един хубав майски ден бе предприел подобна екскурзия на кон. Палтото и кобурите на седлото бяха всичкия му багаж и той можеше да си избира мястото за почивка, където пожелаеше. Пътеката изви към главния път и когато той излезе на него, срещна весела компания на коне.
Начело на групата беше дама в черно, седнала на добре охранен английски кон — яздеше с такава грация, че Малтрейвърс се спря неволно, изпълнен с възхищение. Самият той беше добър ездач и харесваше тези, които притежаваха това качество. Спомни си, докато наблюдаваше всичко това, че познава само една жена с такова съвършенство в ездата — Валери дьо Вентадур. В това време, за негово голямо учудване, дамата изпревари приятелите си, настигна го и каза с глас, който в началото не можа ясно да разпознае:
— Възможно ли е? Господин Малтрейвърс ли виждам?
Дамата спря за момент, повдигна воала си и Ърнест позна мадам Дьо Вентадур. В това време висок, изтънчен господин се беше присъединил към французойката.
— Вероятно сте срещнали някой познат? — попита я той. — Ако е така, ще имам ли честта да ме представите?
Прекъсването като че ли помогна на Валери. Тя се усмихна и се изчерви.
— Да ви представя господин Малтрейвърс! — Господин Малтрейвърс, негова милост е хазяинът ми, лорд Донингдейл.
Двамата се поклониха, а останалите от групата се присъединиха към тях. Лорд Донингдейл с важна, но сърдечна учтивост покани Малтрейвърс да продължи с групата пътя до неговата къща, която се намираше на около четири километра. Ърнест с готовност прие поканата. Компанията продължи ездата и Малтрейвърс започна да разпитва Валери. Тя набързо му обясни всичко. Мадам Дьо Вентадур имаше по-малка сестра, която наскоро се беше омъжила за сина на лорд Донингдейл. Сватбата станала в Париж, а сега господин и мадам Дьо Вентадур били дошли за една седмица на гости при английския лорд.
Срещата беше така внезапна и неочаквана, че и двамата не можаха да намерят достатъчно самообладание да се разговорят свободно. След това обяснение Валери потъна в замислено мълчание, а Малтрейвърс яздеше край нея също замислен върху странния случай, който след толкова време ги беше събрал отново.
Лорд Донингдейл, който в началото се движеше около другите гости, сега се присъедини към тях. Малтрейвърс беше поразен от неговите изящни маниери, от особеното му и някак усъвършенствано държание. Те скоро навлязоха в разкошен парк, за който изглежда бяха положени особени грижи и внимание. Млади насаждения се намираха навсякъде в контраст с вековни гори. Нови живописни вили украсяваха покрайнините, обелиски и колони, копирани от античността, но очевидно наскоро изработени, блестяха срещу тях, докато те наближаваха къщата, една голяма постройка в стил навярно от времето на Ана, сега заменен с френските покриви и прозорци, подобни на архитектурата на Тюйлери.
— Вие прекарвате много от времето си на полето, сигурен съм — каза Малтрейвърс, като се обърна към лорда.
— Да — отговори лорд Донингдейл замислено, — това място ми е много драго. Тук негово величество Луи XVIII, когато беше в Англия, ми направи честта да прекара една година. В негова чест се потрудих да оприлича малкото си жилище на неговия дворец, тъй че той да може, доколкото е възможно, да не чувства загубата на правата си. Неговите стаи бяха мебелирани точно както тези, които е заемал в Тюйлери. Да, мястото е скъпо за мен. С гордост си спомням за миналите времена. Не е малко да си дал подслон на един Бурбон в нещастията му.
— Тези промени трябва да са стрували много на лорда — каза мадам Дьо Вентадур, поглеждайки към Малтрейвърс.
— О, да — каза лордът, и лицето му леко се намръщи, — около триста хиляди лири, но какво от това? Спомените, госпожо, нямат цена!
— Посетихте ли Париж след реставрацията, лорд Донигдейл? — попита Малтрейвърс.
Лордът го изгледа остро и след това обърна погледа си към мадам Дьо Вентадур.
— Не — каза Валери, смеейки се, — аз не продиктувах въпроса.
— Да — каза лорд Донингдейл, — бях в Париж.
— Негово величество трябва да се е възхитил задето му се е дало възможност да върне гостоприемството на лорда.
Лорд Донингдейл изглеждаше малко объркан и не отговори, но смушка коня си, за да усили хода.
— Вие раздразнихте хазяинът ни — усмихна се Валери. — Луи XVIII и приятелите му живяха тук в разкош докато желаеха. Тяхното посещение полуразсипа собственика, който е истински джентълмен и кавалер. Обаче когато той отиде в Париж, за да бъде свидетел на тяхната победа и предполагам, е очаквал някой орден, те изглежда са решили, че са си платили задълженията с обеда, който е бил даден в негова чест. При все това, лорд Донигдейл още се гордее със своите спомени!