Докато нашата малка група бавно яздеше по дългата тясна улица, небето изведнъж се помрачи и последвалите няколко гръмотевици бяха предвестник на приближаващата буря.
— Казах ви, че денят ни няма да премине благополучно — каза Джордж Хърбърт.
— Джордж, не е добре да говориш така — каза лорд Донингдейл, закопчавайки палтото си. Докато той говореше, силна светкавица блесна върху пътя и небето още повече се помрачи.
— По-добре ще направим, ако отдъхнем в странноприемницата, — каза Малтрейвърс, — бурята приближава бързо, а мадам Дьо Вентадур…
— Имате право — прекъсна го лорд Донингдейл и усили хода на коня си.
Стигнаха скоро до входа на стария хотел. Зазвъняха звънци, кучета залаяха, слуги се разтичаха. Черно-зелена пътническа кола стоеше пред входа на странноприемницата. Разтревожена може би от шума, който се появи долу, млада жена от първия етаж се показа на прозореца.
Тази дама беше собственица на пътническата кола и по това време беше сама в своя апартамент.
Когато тя погледна небрежно към групата, очите й се спряха върху едного.
Тя пребледня, нададе отпаднал вик и падна безчувствена на пода.
В това време лорд Донингдейл и гостите му бяха въведени в стая, съседна на тази, държана от дамата. В действителност двете стаи съставляваха един дълъг салон, предназначен за балове и събрания, разделен с тънка преграда, която можеше да се отмести, когато някой пожелаеше.
Започна да вали силен град, дърветата шумно се разклатиха, бурята заръмжа.
В голямата, неприветлива стая се чувстваше хлад и неудобство. Валери потрепери.
Запалиха огън и французойката се приближи до него.
— Вие сте мокра, драга госпожо — каза лорд Донингдейл.
— Трябва да хвърлите горната си дреха и да я изсушите.
— О, не! Какво от това? — каза Валери горчиво и почти грубо.
— Трябва — каза Ърнест, — моля, бъдете разумна.
— А интересувате ли се от мен? — измърмори Валери.
— Може ли да задавате такъв въпрос — отговори Ърнест със същия тон, но с приятелска топлота.
През това време добрият лорд беше извикал прислужницата на спалнята и с бащинска, добродушна заповед накара Валери да излезе от стаята, за да се изсуши. Тримата господа, останали сами, разговаряха за бурята, чудеха се докога ще продължи и разискваха дали не би било по-добре да наредят да им бъде изпратена кола. Докато говореха, градът неочаквано престана, при все че облаците на далечния хоризонт показваха, че валежът може скоро да започне пак. Джордж Хърбърт, който беше много важен и претендираше, че познава дъждовното време, се възползва от случая и настоя да отиде до дома, откъдето да им изпрати кола.
— Без съмнение един слуга би могъл да направи същото, Джордж — каза баща му.
— Драги, тате, не. Много бих му завиждал. Аз се измъчвам тук. Мария ще се тревожи за нас. Брайън Бес ще ме закара за двадесет минути. Аз съм силен и издръжлив, нали знаеш? Довиждане.
Младият спортист бързо излезе навън и след минута яхна засмян коня си пред вратата на странноприемницата.
— Моят син е особен — каза лорд Донингдейл замислено, — не може да прекара две минути приятно, когато се намира в стая. Положих големи грижи за неговото образование. Странно е, че може да има хора, които са се изморили толкова много от себе си, че не могат да посрещнат смело перспективата да прекарат няколко минути в размишление там, където убежището на собствените им мисли ги дразни. Много странно, действително. Но тук климатът наистина е ужасен. Чудно ми е кога ще се оправи времето!
Докато говореше така, лорд Донингдейл се разхождаше, или по-скоро маршируваше насам–нататък из стаята, с ръце пъхнати в джобовете на палтото, а камшикът му се издигаше нагоре от десния джоб.
Тъкмо в това време прислужникът дойде да съобщи, че слугата на лорда желае много да го види навън. Лорд Донингдейл научи, че любимият му сив кон, когото беше яздил зиме и лете, в продължение на петнадесет години, го побиват тръпки, и че е сериозно заболял, според мнението на слугата, от корем.
Лорд Донингдейл побледня и забърза към обора, без да каже нито дума.
Малтрейвърс, който потъваше в мисли, не беше чул ниския и кратък разговор между господаря и слугата. Той остана сам, седнал край огъня, с наведена глава и скръстени ръце.
В това време дамата, която заемаше съседната стая, се беше съвзела от припадъка. Тя хвана главата си с две ръце, като че ли се стараеше да си събере мислите. Това беше хубаво, невинно, почти детинско лице.