Сега, когато една усмивка се появи на него, имаше нещо тъй мило и трогателно в радостта, която тя придаде на изражението му, че вие не бихте могли да го видите без да проявите силен и почти мъчителен интерес.
Това беше радостта на лицето, което знае какво значи скръб!
Веднага тя се сепна и си каза:
„Не, аз не сънувам. Той се е завърнал, той е тук, всичко ще бъде пак добре! Господи! Това е неговия глас. О, благословен да бъде, това е неговия глас!“
Тя замълча, постави пръст на устните си и наведе глава. Ниски и неясни гласове стигнаха до изострения й слух през тънката врата, която я отделяше от Малтрейвърс. Тя се ослуша внимателно, но не можа да чуе какво се говореше. Сърцето й затуптя силно и тя си каза печално:
„Той не е сам! Ще почакам, докато престане разговора, и тогава ще събера силите си и ще вляза при него!“
А какъв беше разговорът, който се водеше в тази стая? Трябва да се върнем към Ърнест. Той продължаваше да седи в същото замислено положение, когато мадам Дьо Вентадур се завърна. Французойката се изчерви, когато видя, че е сама с Ърнест. Той също не беше спокоен.
— Хърбърт отиде до вилата, за да изпрати кола, а лорд Донингдейл изчезна нанякъде. Вярвам, че не се чувствате по-зле от дъжда? — попита Малтрейвърс.
— Не — каза Валери.
— Имате ли някакви поръчки за Лондон? — попита Малтрейвърс. — Аз се връщам утре в града.
— Тъй скоро!? — Валери въздъхна и след кратко мълчание продължи: — Ние, може би, няма да се срещнем цяла година. Господин Дьо Вентадур ще бъде изпратен посланик към двора на… и така, това не е важно. Какво стана с нашето приятелство, за което си бяхме дали клетва, някога?
— То е тук — каза Малтрейвърс, като постави ръка на сърцето си. — Тук, поне половината от приятелството, което е моя длъжност и нещо повече от приятелство. Валери Дьо Вентадур, тук има почит, уважение и признателност към вас. По времето, когато страстта и въображението в мен бяха най-силни и можеха да направят от мен един ленив развратник, вие ме убедихте, че в света има добродетел, и че жената е твърде благородна, за да бъде наша играчка — днес идол, утре жертва. Вашето влияние, Валери, ме направи по-различен човек, надявам се, по-добър…
— О! — каза мадам Дьо Вентадур, силно разочарована — благодаря ви за това, което казахте. Вие не можете да знаете, не можете да си представите колко ми е приятно това.
Ърнест се разчувства от нейното вълнение и собствените си спомени. Той взе ръката й, и стискайки я със сърдечна и почтителна нежност, каза:
— Не мислех, Валери, когато прехвърлях в ума си миналото, не мислех, че сте ме обичали. Не бях толкова суетен. Но ако е така — толкова повече се издига вашият характер в очите ми. Колко съобразителна, колко разумна е вашата добродетел! Това е щастие и е по-добре за двама ни, при сегашните ни взаимни чувства, отколкото ако се бяхме отдали на кратки и грешни сънища и страсти. Сега…
— Сега — прекъсна го Валери бързо, фиксирайки го с черните си очи, — сега вие не ме обичате повече! Да, така е по-добре. Ще се върна към моето студено и невесело положение в живота и ще забравя още веднъж, че Провидението ме е надарило със сърце.
— О, Валери, уважаема, почитаема, възлюбена. Не така възлюбена, както с предишния огън, но възлюбена с една дълбока, вечна, свята нежност, не ми говорете така. Не искам да мисля, че сте нещастна. Нека мисля, че като умна жена сте използвали вашите дарби, за да се примирите с вашата съдба, че сте издигната над кръга хора, в който живеете и който презирам. Нека кажа: „На този пиедестал още се намира един олтар, пред който сърцето може да принесе жертвите на душата“!
— Напразно е, напразно е, дето се мъча — рече Валери, полузадавена от вълнение, и пляскайки страстно ръце. — Ърнест, аз продължавам да ви обичам. Нещастна съм при мисълта, че не ме обичате повече. Не мога да ви дам нищо, обаче изисквам много. Младостта ми отлита, красотата ми повяхва, самият ми интелект затъпява от живота, който водя. И въпреки това изисквам от вас всичко, което вашето младо сърце някога чувстваше към мен. Мразете ме, Малтрейвърс, аз не съм това, което изглеждах, че съм. Аз съм една лицемерка — мразете ме!
— Не — каза Ърнест, хвана я отново за ръката и се спусна на коляно пред нея. — Не, никога, незабравима, винаги почитана Валери, изслушайте ме. — Докато говореше, той целуваше ръката, която държеше. С другата си ръка Валери закри лицето си и заплака горчиво, без глас. Ърнест прекъсна говора си докато излиянието на чувствата й се уталожи, продължавайки да държи ръката й, обсипвана с искрени рицарски целувки.