— Виждам, че следите модата и изглежда прекарвате времето си с елегантни хора. Чудно ми е, дето обръщате внимание на такива дреболии като модни шапки и дрехи.
— Би било по-лоша дреболия, ако излезех с модна шапка и дрехи, поне в трезва Англия. Аз съм роден джентълмен и се обличам като тези, които са като мен.
— Виждам, че и вие имате слабостта на вашия съотечественик Конгрийв — каза Цезарини, — който е считал, че е по-добре да бъде джентълмен, отколкото автор.
— Аз винаги съм считал този анекдот за неверен.
Цезарини се присмя и повдигна раменете си. Очевидно беше, че двамата нямаха никаква симпатия един към друг.
Те влязоха най-после в салона, където беше сказката, след като доста трудно си намериха места.
Сказката веднага започна. Ораторът беше човек с безспорен талант и пламенно красноречие, но театралните жестове, модното облекло и изкуствените тонове не се понравиха на Малтрейвърс, докато те очароваха Цезарини.
Към края на сказката, когато ораторът говореше развълнувано с красноречиви избухвания на „О“ и „А“ — смътните очертания в салона на една женска фигура приковаха очите и погълнаха мислите на Малтрейвърс. Салонът беше тъмен, макар че беше през деня, и лицето на жената беше покрито с воал. Но това навеждане на главата, тъй грациозно, тъй смирено и скромно, припомни на сърцето му само един образ. Всеки може би е забелязал, че има физиономия (ако употребим тази дума) на тялото, както и на лицето, която рядко се случва у двама души една и съща. И това, в повечето случаи, особено се забелязва в обръщането на главата, очертанията на раменете и това нещо, което характеризира положението на всеки индивид в покой. Колкото по-внимателно се вглеждаше, толкова повече Ърнест се убеждаваше, че вижда пред себе си отдавна изгубената, никога незабравимата господарка на младежките му дни и на първата му любов. От едната страна на въпросната дама седеше възрастен господин, чийто поглед беше фиксиран в оратора; от другата — красиво младо момиче с дълги хубави къдри и с черти, които, поради тяхната превъзходна изящност и изразителна мекота, художниците и поетите наричат „ангелски“. И трите лица изглежда образуваха група. Малтрейвърс буквално се разтрепери — толкова голямо беше неговото нетърпение и възбуда. Въпреки това, облеклото на предполагаемата Алис и видът на нейните приятели бяха очевидно обикновени, тъй като Ърнест едва можеше да се съгласи с подсказванията на неговото сърце. Възможно ли беше дъщерята на Лука Дарвил, хвърлена в широкия свят, да се беше издигнала тъй много над своето положение? Най-после моментът дойде, когато той можеше да разшири своите съмнения — сказката свърши и събранието се разотиде. Малтрейвърс започна да си пробива път, доколкото му беше възможно, през гъстата и разнообразна тълпа. Но всеки момент някоя неприятна пречка, било някой пълен господин или две притиснати една до друга дами, се изпречваше на пътя му. Той изгуби от очите си групата сред изобилието на високи дамски шапки и развяващи се пера. Пристигна най-после, задъхан, бледен като мъртвец (толкова голяма беше борбата в него) до изходната врата на салона. Пристигна навреме и видя една кола със слуги в сиво облекло как потегли от изхода. Когато хвърли поглед вътре, видя златните къдри на дете. Втурна се напред, хвърли се почти пред конете, но файтонджията дръпна юздите и със сърдито възклицание, приличащо на ругатня, шибна конете и усили хода им. Но това моментно спиране беше достатъчно. „Това е тя, тя е! О, небеса, това е Алис!“ — прошепна Малтрейвърс. Земята наоколо се залюля пред очите му и той се облегна, изгубил сили, почти в безсъзнание, на един стълб, за да не падне. Но се съвзе с агонизиращо усилие, когато сърцето му прониза мисълта, че ще я загуби пак. И завинаги. И се завтече напред подир колата като обезумял. Но имаше много други коли, а и минаваха тълпи пешеходци, защото много заможни и охолни граждани бяха отишли на тази сказка, за да прекарат добре един мрачен ден. И след едно уморително и опасно гонение, в което насмалко щеше да бъде прегазен на три пъти, Малтрейвърс най-после спря изтощен и отчаян.
Всяка следваща неделя в продължение на три месеца той отиваше в същия салон, но напразно. Напразно посещаваше и всяко друго обществено място на развлечение.