Повече не видя Алис Дарвил.
XIII
След като Малтрейвърс се успокои и възстанови от първия удар на тази неочаквана среща и от продължителното разочарование, което я последва, той започна да изпитва особен вид щастие и задоволство. Алис не живееше в бедност и лишения. Тя не се хранеше с неосветения хляб на порока и не печелеше горчивите надници на тежкия труд. Той видя, че тя беше в порядъчна среда. Един черен кошмар, който го навестяваше често по времето на удоволствията и успехите, беше премахнат. Вече дишаше по-спокойно; можеше по-леко да спи. Съвестта му не можеше повече да казва: „Тази, която е спала на гърдите ти, е една скитница по земното кълбо, изложена на всякакви изкушения, загиваща може би от лишения.“ Той се примири и започна да гледа на бъдещето по-смело и по-гордо. Беше ли тя омъжена за онази сериозна личност, с която я беше видял? Беше ли това дете плод на техен брачен съюз? Почти вярваше, че е така — по-добре тя да бъдеше загубена, отколкото унищожена. Бедната Алис!
Ърнест Малтрейвърс се почувства друг човек. Облекчението на съвестта му оказа влияние върху неговия труд.
Впусна се в модния свят и, за негово учудване, срещна ласкателство. Препоръчителните писма, които беше донесъл Цезарини от Париж, бяха адресирани до влиятелни личности в Англия, Както и до влиятелни личности във. Франция. Но Цезарини се оказваше изтъркан младеж, шурей на известен член на френската Камара. Малтрейвърс, от друга страна, го представи на литератори, които се възхищават от автори-несъперници. Особеният костюм на Цезарини, който би предизвикал негодувание, ако беше носен от англичанин, ги очарова. И тъй като едно от най-силните му чувства беше завистта към Малтрейвърс, той се възхищаваше, когато му казваха, че е много по-интересен от последния, който се носи като другите хора. Изтънченото общество, за което мадам Дьо Стал правилно казва, че покварява леките умове и засилва силните, завърши разрушението на всичко, което беше мъжествено в ума на Цезарини. Той скоро свикна да ограничава желанието си за успехи и отличие само в блестящите салони и суетността му започна да се задоволява с трохите, от които лъвското сърце на истинската амбиция се отказва презрително. Но това не беше всичко. Цезарини завиждаше и на по-голямата състоятелност на Малтрейвърс. Неговото богатство се състоеше от малкия капитал — осем или девет хиляди лири и намиращ се сред най-богатото общество в Европа, той не споменаваше за него. Той започна да говори изобщо за богатства и само за богатства, и младите дами го слушаха с голям интерес, когато правеше това. Спечели си репутацията на богат човек и тъй като беше твърде суетен, това му правеше удоволствие. Той се стараеше да поддържа това. Купуваше коне, раздаваше скъпоценности, започна любов с една четиридесет и две годишна маркиза, отдаде се на хазарта. И така заслиза бързо към разорението.
Част VI
I
Беше хубава юлска утрин, когато един господин, пристигнал в града миналата вечер, след няколкогодишно отсъствие от Англия, вървеше бавно и замислено по хубавия булевард, който съединяваше Реджентс парк със Свети Джеймс.
Беше човек с големи умствени способности, обаче изхабил младостта си в разпуснат живот, изморен от любовта към удоволствията.
„Удивително е колко много се е подобрил този град — каза си той. — Всичко и всеки тук е зает енергично и шумно. Моите стари познати, които и наполовина не са умни като мен, са добре. Том Стефънс току-що е станал държавен подсекретар. Персън е сега директор на училище — издава гръцки трагедии и е кандидат за епископ. Колиър, научавам от вестниците, е напреднал. И Ърнест Малтрейвърс (но той беше малко талантлив) е станал известен. Аз, който струвам колкото всичките събрани заедно, не направих друго, освен това, че изхарчих половината от състоянието си, въпреки всичките си икономии. Обаче това трябва да има край. Трябва да погледна към най-добрия шанс, но тъкмо когато имам най-много нужда от неговата подкрепа, достойният ми чичо счита за благоразумно да се ожени пак. Хм, аз съм извънредно добър за този свят.“
Докато размишляваше така, той се срещна с висок господин, който държеше главата си изправена и изглежда не беше забелязал, че почти е спънал нашия отвлечен философ.
— Внимавайте, господине! Какво искате да кажете? — извика последният.
— Извиня… — започна другият кротко, но беше прекъснат.
— Боже мой, господине, действително ли тебе виждам?