— Аз ще обядвам днес с теб, но утре ще съм във Фулхам, за да бъда представен на леля си. Можеш ли да си я представиш? Неаполска рокля, златен ланец с очила, доста пълна и с папагал. Не подскачай, това е скица на въображението ми. Аз още не съм видял почтената си роднина със своите очи. Какво ще обядваме? Чакай да помисля, ти никога не си обръщал внимание на това.
Докато Ферърс бръщолевеше така, Малтрейвърс почувства, че се подмладява. Миналото с неговите приключения, бързо преминаваше през ума му. Двамата приятели прекараха заедно много приятен ден.
Едва на другата сутрин Малтрейвърс, размишлявайки върху различните разговори, които бяха водили, с едно неприятно чувство се увери, че мързеливата егоистичност на Лъмли Ферърс се беше превърнала в решителна и систематична липса на принципност, която вероятно щеше да го направи опасен и лукав човек, ако обстоятелствата го принудеха да действа.
II
Колата закара господин Ферърс до вратата на една вила, отдалечена три километра от града. Прислужникът се натовари с багажа, а Ферърс тръгна след него с ръце на гърба (както имаше навик да прави) по хубавата обработена градина.
„Една много хубавичка къща. Но ето, струва ми се, пристига първото произведение от изкуството на госпожата да образува семейство.“
Тази мисъл се появи в ума на Ферърс, след като видя едно малко, хубаво момиче, което тръгна тичайки към него, със смел и разглезен вид. След като разгледа малко госта, запита:
— Баща ми ли търсите, господине?
„Баща ми — по дяволите“ — помисли си Ферърс и рече:
— А кой е баща ти, драга?
— Как, мъжът на майка ми! Той не ми е истински баща!
— Не е, миличко, не е истински, разбирам.
— Е!
— Да, аз търся неистинския ти баща — господин Темпълтън.
— О, от тук тогава.
— Ти обичаш ли много господин Темпълтън, драга?
— Разбира се, че го обичам. Вие не сте видели кончето-играчка, което той ми подари.
— Не съм го видял още, мило дете! А как е майка ти?
— О, бедната ми, скъпа майка — каза детето с внезапна промяна на гласа, — тя не е добре!
„В семейното положение, безспорно“ — измърмори на себе си Ферърс и сетне изръмжа:
— Но ето чичо ми. Ужасно име! Чичовците са бивали винаги лоши. Ричард III, и този, който беше направил нещо лошо с децата си в гората, са нищо в сравнение с моя жестокосърдечен сродник, който ме ограби, като взе тази вдовица! Сладострастния, стар… Много се радвам, че те виждам, драги!
Господин Темпълтън, който беше много студен в маниерите си, и който винаги гледаше или над главите на хората, или към земята, току-що беше хванал протегнатата ръка на внука си, поздрави го с пристигането му, и отбеляза, че времето е много хубаво.
— Много хубаво, действително. Това е чудесно място и аз вече се запознах с моята братовчедка. Тя направо е прекрасна.
— И аз мисля същото — каза Темпълтън, малко разгорещено, като гледаше мило към детето.
— Прилича ли на майка си? — попита внукът.
— На кого, драги?
— На майка си — на госпожа Темпълтън.
— Не, не много, може би малко, но няма голяма прилика. Не би ли желал да отидеш в стаята си преди обяда?
— Благодаря ти. Не може ли най-напред да бъда представен на госпожа Темп…
— Тя е заета, Лъмли — прекъсна го сърдито Темпълтън.
„Лицемерката!“ — помисли си Ферърс и каза:
— О, радвам се, дето благородната ти душа е намерила една така подходяща другарка в живота!
— Това е много добре и аз съм доволен. От тук се минава за къщата.
Лъмли беше настанен в разкошна спалня, с тъмнокафяви пердета, по които имаше нарисувани звезди. Той се облегна в голям фотьойл и започна да се протяга и да се прозява с такава пламенност, като че ли му принадлежеше всичкото състояние на чичо му. След това бавно съблече дрехите си и облече спретнат черен костюм, благодари на звездите си, дето въпреки всичките си прегрешения, никога не е бил конте, и никога не му е правила удоволствие някоя хубава жилетка. Ако беше обратното, той добре знаеше, би съвършено опълчило чичо му против него. Той се забави в стаята си докато втория звънец му съобщи да слиза. Като влизаше в приемната, която дори и през юли беше неприветлива, видя чичо си вътре, и една млада, нежна и хубава жена, полупотънала в голям, но не твърде удобен фотьойл.
— Леля ти, госпожа Темпълтън, госпожо, внукът ми, господин Лъмли Ферърс — каза Темпълтън, като махна с ръка. — Джон, обяда!