— Мисля, че не съм закъснял!
— Не — каза кротко Темпълтън, тъй като той обичаше внука си и започна да омеква малко към него, виждайки, че Лъмли посрещна приятно новото положение на нещата.
— Не, драго момче, не, и аз считам редът и точността за главни добродетели в едно добре уредено семейство.
— Обяда, господа! — съобщи икономът, като отвори вратата на съседната стая.
— Позволете — Лъмли предложи ръката си на лелята. — Колко е приятно тук!
Госпожа Темпълтън отговори нещо, но какво — Ферърс не можа да чуе, толкова нисък и задавен беше гласът й.
„Срамежлива — помисли си той, — странно за една вдовица! Но такива ги правят тези съпрузи!“
При все че мебелировката на апартамента беше скромна, за състоянието му можеше да се съди по обяда, който беше сервиран от многочислени прислужници. Той беше богат човек и се гордееше с богатствата си, считайки това за почтено и морално. Колкото се отнася до обяда, Лъмли познаваше вкуса на чичо си и беше готов за различни вина и месна храна.
В промеждутъците на обяда Ферърс се опитваше да започне разговор с леля си, но въпреки цялото си остроумие, не успя. В чертите на госпожа Темпълтън имаше изражение на дълбока, но спокойна меланхолия, която би натъжила мнозина, които биха видели в нея тъй млада и приятна жена. Това беше очевидно, нещо повече от срамежливост и резервираност, което я правеше мълчалива и й придаваше вид на подчиненост. В нейното мълчание имаше такава естествена хубост, че дори Ферърс не можеше да отдаде държанието й на надменност или негодувание. Той беше доста озадачен. Помисли си: „Как може една вдовица, когато се ожени за някое богато старче, да бъде меланхолична, не мога да разбера!“
Темпълтън, сякаш да заглади мълчаливостта на жена си, говореше повече от обикновено. Навлезе много в политиката и изказа съжаление, дето в такива критични времена не е в парламента.
— Ако имах твоята младост и здраве, Лъмли, не бих пренебрегнал страната си.
— И аз бих желал да бъда в парламента — каза смело Лъмли.
— Смея да кажа, че ще бъдеш — отговори чичото сухо. — Парламентът е съпроводен с много разноски. Шампанско за господин Ферърс.
Лъмли говори малко през останалото време от обяда. Темпълтън обаче стана по-весел по времето, когато сервираха десерта, и започна да бели една ябълка, хвалейки пред Лъмли овощните си градини.
— Когато се установиш на полето, Лъмли, непременно си насади една градина.
— О, да — каза Лъмли почти горчиво — и няколко хрътки, също и един френски готвач. Всичко това ще подобава на богатството ми.
— Ти повече разсъждаваш върху паричните въпроси сега, отколкото по-рано — каза чичото.
— Драги — отговори важно Ферърс, — в скоро време ще бъда това, което се нарича човек на средна възраст.
— Хм! — каза хазяинът.
Последва дълго мълчание.
Лъмли беше човек, който познаваше много характерите на хората, поне на обикновените. И сега прехвърляше в ума си какво поведение би било разумно да държи пред богатия си роднина. Имаше голяма резервираност и достойнство в човека, който можеше нещо да даде, който Ферърс не можеше да „пробие“. Той реши, следователно, да употреби друг начин, за който неговите сърдечни маниери подхождаха отлично. Едва беше взел това решение, когато госпожа Темпълтън стана и с грациозен поклон, с нежна, макар и изнурена усмивка, излезе от стаята. Двамата господа се настаниха отново край масата и Темпълтън бутна бутилката към Ферърс.
— Налей си, Лъмли. Пътешествията изглежда са развалили веселостта ти. Станал си по-замислен.
— Драги — каза отсечено Ферърс, — искам да се посъветвам с теб.
— О, млади човече! Ти си прегрешил в някои разходи, играл си на комар, бил си…
— Не съм направил нищо, драги, което да ме направи по-малко достоен за твоето уважение. Повтарям, искам да се посъветвам с теб. Аз изживях буйните си младежки години, сега съм готов за задълженията в живота. Имам способности, вярвам в кариерата си и притежавам прилежание. Искам да заема едно положение в света, което да изкупи предишната ми леност и което да прави чест на семейството ми. Драги, аз вземам пример от теб и сега искам твоя съвет с твърдото решение да го следвам.
Темпълтън се сепна. Той постави ръката си на челото и загледа с изпитателен поглед високото чело и смелите очи на внука си.
— Вярвам, че си искрен — каза той след кратко мълчание. — Добре, ще помисля върху това. Аз обичам честните амбиции, не твърде прекалените. С едно почтено положение в обществото е правилно да се желае и богатството е добро, защото — прибави богатият човек, вземайки друго парче от ябълката, — то ни дава възможност да помагаме на хората.