Почувства вечерта дълга, когато Алис за пръв път прекъсна уроците с него, но Малтрейвърс имаше изобилни източници в себе си. Той постави Шекспир и Шилер на масата — чете докато доби въодушевление и след това започна да пише — а като съчини няколко стиха, не се задоволи, докато не ги изсвири и докато не опита мелодията с гласа си. Това той стори, защото имаше страстта на немеца към пеене и към музика. Малтрейвърс притежаваше сладък глас, съвършен вкус и основно познаване на музиката. Както слънцето затулва една звезда, тъй и неговите спомени изгасиха временно хубавата фантазия, свързана с личността на красивата ученичка.
Тази вечер си легна късно, но когато преминаваше по тесния коридор, който водеше за стаята му, той чу леки стъпки да хвърчат пред него и долови блясването на женска фигура, която бягаше през съседна врата. „Глупаво дете!“ — помисли си той и изведнъж си обясни причината: „Тя е подслушвала пеенето ми. Ще й се карам“. Но почти веднага забрави това си решение.
Следващия ден, по-следващия и много още дни изтекоха, а Малтрейвърс виждаше рядко ученичката, заради която се беше затворил в полска вила, посред зима. При все това той не се разкайваше, нито пък беше изморен от уединението си — не възнамеряваше да навреди на развитието на Алис, тъй като беше сигурен, че ще остане недоволен от бавността му — хората, колкото и да са красиви, не могат да се научат да четат и пишат за един ден. Той се забавляваше, но и се радваше, когато му се удадеше случай да остане сам със собствените си мисли. Желаеше да обгърне натрупалата се опитност и да я осмисли, преди да се впусне наново в действителния живот. Времето беше студено и сурово, но Ърнест Малтрейвърс беше голям любимец на природата и нито снегът, нито мразът можеха да възпрат всекидневните му скитания. Тъй че около обед той обикновено захвърляше книгите и книжата, вземаше шапката и бастуна си и излизаше, свирейки с уста и тананикайки любими мелодии из пустото поле, или край студените води, или през безлистните гори, според настроението си. Малтрейвърс се възхищаваше като съзерцаваше природата и в хората, и в овцете, и в дърветата. В най-глухата уличка в някой гъсто населен град виждаше нещо поетично; той винаги беше готов да се смеси с някоя тълпа, безразлично дали тя се е събрала около някой музикален инструмент или около кучешка битка, да слуша всичко, което се говори, и да забележи всичко, което се прави. А това е същественият поетичен темперамент на артиста, който се стреми да бъде нещо повече от един сценорисувач. Но най-много се интересуваше от разните прояви на човешките страсти или афектации; обичаше да вижда верните цветове на сърцето там, където те се оказваха най-прозрачни — у необразованите и у бедните — тъй като беше оптимист и имаше силна вяра, склонност и обич към природата. Той не вярваше, че може да има някакво зло тъй тъмно, че да не бъде възприемчиво към светлината в едно или друго място, и може би дължеше много на това за изграждането на характера си. Но Малтрейвърс беше необщителен и нищо не го възхищаваше така, както най-уединените гледки. И зиме, и лете се радваше на пустите полета или на разкошните зеленини, тъй като тяхната красота се оглеждаше в самата му душа. От тези си разходки се прибираше дома на замръкване, а през дългите нощи четеше стихове и книги с такова увлечение, каквото бленуващата музика в душата на един младеж в един весел живот можеше да роди. Щастливец! Младостта и геният имат такива хубави страни, каквито всичките Ротшилдовци не могат да купят с всичките си пари! И при все това, Малтрейвърс беше амбициозен — животът течеше твърде бавно за него! Той беше осемнадесетгодишен, а вече поет! Какво повече би желал? Помоли времето да спре завинаги!
Една сутрин Ърнест стана по-рано от обикновено и се заразхожда безгрижно в зимната градина, съседна на приемната му стая; наблюдаваше растенията с особено любопитство (защото имаше известно понятие за живота им: виждаше в тях стотици тайни, които ботаникът не успява да разкрие), чу нисък и много мелодичен глас да пее наблизо. Ослуша се и долови с учудване свои собствени думи, по които напоследък беше създал музика, и биваше доста доволен, когато я изсвирваше вечер.
Песента свърши, Малтрейвърс се измъкна тихо от зимната градина и, докато отваряше вратата, която водеше към градината, видя на един отворен прозорец, съседен с този на Алис, самата нея. Тя не го забеляза, но след като той на два пъти я извика по име, тя се сепна в своята замислена и меланхолична поза.